— Как изглеждаше?
— „Отдаден на своите чудати машини, от времето вечно забравен…“ Живееше само заради науката. Той направи пръстените… — Тозер внезапно прикри устата си с ръка.
— Пръстени ли? Какви пръстени? — попита д’Аверк.
— Опасявам се, че трябва да напусна компанията ви — рече Тозер и се надигна с пародийно достойнство. — Това вино е доста тежичко за изнемощелия ми стомах. Нали ще ме извините…
И наистина, лицето на Тозер бе позеленяло.
— Добре — кимна уморено Боуджентъл. — Ще ви покажа пътя.
— Преди да излезе — обади се нечий глас от вратата, — попитайте го за пръстена, който носи на средния пръст на лявата си ръка. — Гласът бе приглушен, а тонът — насмешлив. Хоукмун веднага позна говорещия и се обърна.
Тозер изохка и прикри пръстена с ръка.
— Какво знаете за него? — извика той. — И кой сте вие?
— Присъстващият тук дук Дориан — отвърна влезлият и махна с ръка към Хоукмун, — ме нарича Рицарят в Черен кехлибар и Злато.
Надвишаващ с ръста си всички присъстващи, облечен в блестящи доспехи и с шлем от черен метал и злато на главата, тайнственият Рицар вдигна ръка и посочи Тозер с металния си пръст.
— Покажете им пръстена.
— Най-обикновен стъклен пръстен, нищо особено. Не струва и пукнат грош…
— Одеве той спомена някакви пръстени — каза д’Аверк. — А може би наистина се е прехвърлил тук с помощта на пръстен?
Тозер се оглеждаше притеснено, с потъмняло от изпитото вино лице.
— Нали казах, че е стъклен и не струва пукнат…
— Заповядвам ти в името на Руническия жезъл! — викна със страховит глас Рицарят в Черен кехлибар и Злато.
Елвереза Тозер се разтрепери, сетне изхлузи пръстена и го запокити на каменните плочи. Д’Аверк се наведе, вдигна го и го разгледа внимателно.
— Не е стъклен — съобщи той, — а кристален. Този кристал ми е познат отнякъде…
— Същият е, от който е изработена машината, с чиято помощ се преместихте тук — рече му Рицарят в Черен кехлибар и Злато, разпери пъхнатата си в метална ръкавица ръка и всички видяха, че носи също такъв пръстен. — И също така притежава способността да премества обекти от едно измерение в друго.
— Така си и знаех — обади се Хоукмун. — Никакво древно учение не му е помогнало да се появи тук, а късче кристал. Сега вече наистина ще те обесим! Откъде взе пръстена?
— От един човек — Миган от Ландар. Кълна се, това е самата истина. Там имаше още — той ги прави! — извика Тозер. — Моля ви, не ме бесете. Ще ви кажа точно къде да откриете стареца.
— С това трябваше да започнеш — промърмори замислено Боуджентъл. — Изключително важно е да се доберем до този човек преди Господарите от Тъмната империя. Заради нашата собствена сигурност.
— Какво? Значи ще се завърнем в Гранбретан? — попита изумено д’Аверк. — Май е неизбежно — каза Хоукмун.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ФЛАНА МИКОСЕВААР
Малко след началото на концерта Флана Микосеваар, графиня на Канбъри, нагласи своята позлатена маска и огледа с досада пъстрата публика. Оркестърът в центъра на балната зала свиреше някаква вихрена мелодия по мотиви от последната творба на великия гранбретански композитор Лонден Джон, починал преди близо две столетия.
Маската на графинята изобразяваше покрит с орнаменти клюн на жерав, а очите бяха изработени от хиляда скъпоценни късчета. Роклята й беше от сияещ брокат, който менеше цветовете си според осветлението в залата. Флана беше вдовица на Асровак Микосеваар, загиналия от сабята на Дориан Хоукмун още при първата битка за Камарг знатен гранбретански велможа. Флана не пророни нито една сълза за смъртта на московския ренегат, основателя на Ордена на Лешояда, покорител на половин Европа, станал прочут със своя зловещ девиз „Смърт вместо живот“. Нито пък хранеше някакви лоши чувства към неговия убиец. В края на краищата Асровак бе нейният дванадесети съпруг и тя бе намерила негов достоен заместник в леглото много преди знатният предводител на Лешоядите да потегли за Камарг. След смъртта му бе сменила още няколко любовници и споменът й за Асровак Микосеваар бе точно толкова мъгляв, колкото и за всички останали нейни бивши съпрузи, защото Флана бе толкова заета със своята персона, че трудно откриваше някакви съществени разлики в околните.
В интерес на истината, нерядко се случваше самата тя да организира премахването на някой станал й досаден съпруг или любовник. И все пак, благодарение на вродения си инстинкт, избягваше да постъпва така с онези, които притежаваха известна власт или положение. Това съвсем не означаваше, че Флана бе неспособна да изпитва любов, защото тя умееше да обича страстно и всеотдайно, само че не беше в състояние да поддържа това чувство продължително. Малцината, които я познаваха добре, имаха навика да я оприличават на някое потайно животно — котка или паяк, — въпреки че със своята грациозност и ослепителна красота тя не приличаше на нито едно от тях. Не бяха малко онези, които таяха към нея омраза или замисляха отмъщение било заради отвлечен съпруг, било заради отровен брат, и сигурно биха привели плановете си в действие, ако графинята на Канбъри не беше първа братовчедка на самия крал-император Хуон, безсмъртния монарх, който обитаваше утробоподобния тронен глобус в безмерно голямата зала на двореца. Уважаваха я и се бояха от нея, защото Флана беше единственият жив роднина на краля и някои членове на двора си даваха сметка, че ако нещо се случи с Хуон, тя неминуемо ще стане кралица-императрица и като такава би могла да служи на техните интереси.