— На тия години не е чудно и да се разболея, но аз съм все още на крака. Може и да залитам, но съм на крака. Днес дойде един държавен мъж.
— Какво искаше?
— Заплашва ни с цензура. Донесе едно парче от ония, които сега се въртят. Пошли мечтания за разпивки.
— Мътните да го вземат! — каза разпалено Белангер.
— Единствената неприятност е в това, че дейността, с която фирмата ни си изкарва прехраната, попада под ударите на морала. Ще правят удари навсякъде. И право да си кажем, ние сме уязвими, Франк.
— Ние ли сме уязвими? Нашата продукция е чиста, само приключения и романтика.
— Няма нужда да уверяваме сами себе си, Франк — Уейл издаде недоволен напред долната си устна и сбърчи чело. — Чиста казваш? Ама зависи как я погледнеш. Може и да не е за разпространение, но ти знаеш, а и аз зная, че всяко мечтание има своето фройдистко значение, то се подразбира. Не можеш да го отречеш.
— Сто на сто, ако го търсиш. Ако си психиатър…
— Може и да не си психиатър, но пак да го забележиш. Редовният зрител не знае за него и най-вероятно да не е в състояние да разграничи фалическия символ от основния образ дори и ако му го посочиш. Но подсъзнанието му знае. Именно допълнителното значение, което се подразбира, прави мечтанията.
— Добре де, какво възнамерява да прави правителството? Да промива подсъзнания ли?
— Там е работата. Не знам какво са решили да предприемат. Виж, онова, което е налично и от което аз съм зависим, е фактът, че публиката обича мечтанията и няма да се откаже от тях… А между другото ти защо се отби? Предполагам, че искаш да говориш нещо с мене?
Белангер подхвърли нещо на бюрото на Уейл и напъха пешовете на ризата си по-дълбоко в панталоните.
Шефът на компанията разчупи блестящото пластмасово покритие на новия цилиндър, който служителят му донесе. От единия край на капсулата луксозен шрифт в пастелно синьо гласеше: „Хималайско пътешествие“. Виждаше се и знакът на фирмата „Сияйни блянове“.
— Продукт на конкурентите — наблегна на всяка дума Уейл, а устните му нервно трепнаха. — Той още не е разпространяван. Как се докопа до него, Франк?
— Няма значение. Искам само да го абсорбирате.
— Днес всеки иска от мене единствено това — въздъхна Уейл. — Франк, да не е някоя пошлост?
— Тук има някои от вашите фройдистки символи — погледна го изпитателно Белангер. — Тесни, дълбоки цепнатини в ледниците между планинските върхове. Надявам се да не смутят покоя ви.
— Аз съм стар човек. От много години насам покоят ми не може да бъде смутен, но предишните мечтания бяха така нескопосно направени, направо ме отвратиха… Добре, да видя какво си донесъл.
Отново включиха техниката. Уейл пак положи размразителя върху главата си и този път остана на стола си, разположен удобно, повече от петнайсет минути, докато Франсис Белангер изпуши нервно две цигари.
Когато Уейл свали шлема и отвори очи, за да разсее мечтанията, служителят му нетърпеливо запита:
— Е, какво ще кажете, шефе?
— Не е по мой вкус — сбърчи чело Уейл. — Скучно, познато. С такава конкуренция компанията ни няма защо да се тревожи и за минута.
— Точно тук ви е грешката, шефе. „Сияйни блянове“ са решили да ни бият с такава продукция. Трябва да направим нещо.
— Слушай, Франк…
— Не, вие ме послушайте. Това е бъдещето.
— Това! — Уейл изгледа с шеговито съмнение цилиндъра. — Ама то е аматьорска работа, все стари неща. Обертоновете му са много груби. Снегът имаше ясно изразен вкус на лимонов сладолед. Кой сега яде лимонов сладолед насред зима, Франк? Някога е било така. Може би преди двайсет години. Когато Лаймън Харисън за пръв път направи „Снежни симфонии“ за разпространяване на юг, идеята му се оказа голяма работа. Сладолед, нарязани на кубчета планински върхове и склонове, покрити с шоколадова глазура. Това вече спада към клоунадите, Франк. И сега не върви.
— Защото Вие не сте в крак с времето, шефе. Налага се да Ви го кажа направо. Когато Вие подехте бизнеса с мечтанията, купихте права и започнахте да разпространявате продуктите, мечтанията бяха лукс. Пазарът бе малък и индивидуален. Можехте да си позволите да изработвате специални блянове и да ги продавате на висока цена.
— Спомням си добре — каза Уейл, — продължихме в този дух, така работим и сега. Но разкрихме също така и бюро за даване на цилиндри под наем за масите.
— Да, направихме го, но това не е достатъчно. Вярно е, че нашите мечтания са фини. Те могат да бъдат използвани отново и отново. За кой ли път Вие изнамирате все нови неща, нови забавления. Но колко хора могат да ги оценят? И още нещо. Нашата продукция е строго индивидуална. Тя винаги е от първо лице.