Нора Робъртс
Мечтата на една принцеса
ПРОЛОГ
Вече бе забравила защо тича. Единственото, което съзнаваше ясно, бе, че не можеше да спре. Ако спреше, щеше да загуби. Това бе надбягване, в което имаше само две места. Първо и последно.
Разстояние. Всичките й инстинкти я подтикваха да продължи да тича, да не спира, за да остане много разстояние между нея и… Там, където беше.
Усети, че от изливащия се дъжд бе съвсем мокра, но поне вече не се стряскаше при всеки гръм. Светкавиците не я караха да се разтреперва. Страхът й не идваше и от тъмнината. Тези простички неща като погълналата всичко тъма или развилнялата се буря отдавна не я плашеха. Вече не знаеше от какво точно се страхува, освен от самия страх. Страх, единственото чувство, което разбираше, се промъкна в нея, настани се в сърцето й, сякаш никога преди не бе познавала друго усещане. И въпреки това този страх се оказа достатъчно силен, за да я тласне напред покрай пътя, докато в същото време тялото й отчаяно копнееше да се отпусне на някое топло, сухо местенце.
Нямаше представа къде се намира. Нямаше представа откъде идва. Нямаше спомени за тези високи, превивани от вятъра дървета. Властно разбунтувалите се вълни на морето не й напомняха нищо, нито пък мириса на облените в дъждовни капки цветя, които оставаха под краката й, докато тичаше покрай пътя, който не познаваше.
Плачеше, без да го съзнава. Разтърсваха я ридания, които дразнеха страха и го удвояваха, а той обземаше на воля душата й, тъй като всички други чувства бяха изчезнали. Съзнанието й бе замъглено, усещаше, че краката й не държат. Колко лесно бе просто да се свие под едно от онези дървета и да се предаде. Нещо я тласна напред. Не беше само страхът, нито пък объркването. Сила, въпреки че никой не би предположил, че я притежава, ако я погледнеше, макар тя самата да не я познаваше, я тласкаше отвъд границите на пълното изтощение. Нямаше да се върне там, откъдето бе дошла, затова можеше да продължава единствено напред.
Беше без значение от колко време тича. Нямаше представа дали бе изминала един, или десет километра. Дъждът и сълзите я заслепяваха. Светлини заляха околния свят, преди тя да успее да ги забележи.
Уплашена също като заек, прикован от фаровете на кола, тя замръзна на място. Бяха я открили. Бяха тръгнали след нея. Те. Чу се клаксон и рязкото просвирване на гуми. Най-сетне се предаде и се отпусна в безсъзнание на пътя.
ПЪРВА ГЛАВА
— Идва в съзнание.
— Слава Богу.
— Господине, трябва да отстъпите за момент и да ми дадете възможност да я прегледам. Може отново да изпадне в безсъзнание.
Чу гласовете, докато плуваше над мъглите. Звучаха глухо, идваха някъде отдалече. Сграбчи я страх. Въпреки че бе в унес, дишането й стана накъсано. Не беше успяла да избяга. Въпреки това нямаше да покаже, че я бе страх. Обеща си го. Докато се приближаваше към повърхността, сви ръце в юмруци. Усети как пръстите се впиват в дланта и това възвърна част от самообладанието й.
Отвори бавно очи. Всичко пред погледа й бе неясно, замъглено, но след това бавно се проясни. Докато се вглеждаше в лицето, надвесено над нея, страхът й се надигна.
Лицето й бе непознато. Не беше един от тях. Можеше да ги познае, нали? Увереността започваше да я напуска, ала тя запази спокойствие. Това лице бе кръгло и приятно, с грижливо подстригана къдрава бяла брада в пълен контраст с плешивата гладка глава. Очите бяха проницателни, уморени, но мили. Когато мъжът пое ръката й в своята, тя не се отдръпна.
— Скъпа моя — изрече той с приятен нисък глас. Внимателно прокара пръст по кокалчетата на ръката й, докато я накара да се отпусне. — Вие сте в безопасност.
Усети, че й измерва пулса, ала продължи да го гледа в очите. Безопасност. Все още нащрек, тя отклони поглед от него. Болница. Въпреки че стаята бе почти елегантна и доста просторна, тя разбра, че бе в болница. Тук всичко миришеше на цветя и на дезинфектант. След това забеляза мъжа, застанал точно отстрани.
Беше с изпъната военна стойка, изискано облечен. Косата му бе прошарена, а облеклото — безупречно. Имаше слабо, аристократично, красиво лице. Строго лице макар и много бледо в сравнение със сенките под очите му. Независимо от стойката и облеклото си, създаваше впечатление, че не е спал дни наред.
— Миличка… — Гласът му трепереше, когато се приведе, за да поеме свободната й ръка. Зад думата прозираха сълзи, които не си отидоха, докато притискаше пръстите й към устните си. Стори й се, че ръката, която я държеше, макар силна и здрава, леко потреперва. — Най-сетне си те върнахме, любов моя. Върнахме те.
Тя не се отдръпна. Състраданието, което изпита, я накара да се въздържи. Ръката й бе отпусната в неговата, когато за втори път вдигна поглед към лицето му.