— Сигурно „напредничава“ е доста относително понятие.
— Сигурно. — Той се усмихна, защото тъкмо този спор не се водеше за пръв път. — Корабостроенето е най-значителната ни индустрия, а туризмът се нарежда веднага след него. Имаме природни красоти, древна култура и великолепен климат. Държим на точността в отношенията с другите — заяви Арманд. — Страната ни е малка, ала не и незначителна. Управляваме добре.
Тя прие този факт, без да задава въпроси, но дори и да бе поискала да попита нещо, то отлетя в мига, в който видя двореца.
Той се издигаше, както подобава, на най-високото място на скалистата Кордина. Беше обърнат към морето, а под него се спускаха огромни отвесни скали право към водата. Може би крал Артур бе посещавал това място и ако се върнеше, със сигурност нямаше да го е забравил. Бри го позна, както и други неща, като някакво смътно чувство, което я обземаше насън.
Палатът бе от бял камък, над който се издигаха бойници, парапети и кули. Бил е построен, както за да е подходящ за кралските особи, така и за защита, и бе запазен непроменен. Извисяваше се над столицата като крепост и като истински благослов.
Портите не бяха затворени, въпреки че имаше стражи. В спретнатите си червени униформи те изглеждаха красиви и същевременно вдъхваха доверие. Бри се сети за Рийв Макджий.
— Приятелят ти, господин Макджий, говори с мен. — Тя едва откъсна поглед от двореца. Първо работата, помисли си. Изглежда така бе свикнала. — Каза ми, че си го помолил за съдействие. Наистина високо ценя загрижеността ти, ала се чувствам доста неловко още един непознат да се намеси в живота ми.
— Рийв е син на моят най-стар и близък приятел. Той не е непознат. — Нито пък аз, каза си Арманд и се насила да прояви търпение.
— За мен е непознат. Той сам ми каза, че сме се срещали един-единствен път, преди почти десет години. Дори и да го помнех, щеше да си е чужд човек.
Винаги се бе възхищавал на праволинейността и логиката й, която излизаше наяве единствено когато на нея й бе угодно. И на упоритостта, когато нещо не й бе по вкуса. Възхищението му обаче не подчини нуждата.
— Рийв е работил в американската полиция и е специалист именно по безопасността, от която се нуждаем сега.
Бри се замисли за спретнатите червени униформи на портала и за мъжете в колата, която следваше плътно лимузината.
— Тази охрана не ни ли е достатъчна?
Арманд изчака шофьорът да спре пред входа.
— Ако беше, нямаше да има нужда от още. — Той слезе пръв и се обърна, за да подаде ръка на дъщеря си. — Добре дошла у дома, Габриела.
Тя остави ръката си в неговата и усети полъха на лекия бриз. Все още не бе готова да влезе. Арманд долови желанието й и зачака.
Младата жена усети аромата на цветята. Жасмин, ванилия, треви и рози, които цъфтяха в градината. Тревата бе толкова зелена, а камъните съвсем бели, ослепително бели. Някога тук е имало подвижен мост, беше сигурна в това. Сега на мястото му, в самия край на извитите каменни стъпала, се издигаше махагонова врата, завършваща с арка. Стъклата, на някои места прозрачни, на други матови, блестяха точно както трябва в един палат. На най-високата кула вятърът развяваше знамето. Снежнобяло с дързък червен диагонал.
Бри бавно обходи с поглед сградата. Нещо я привличаше и я приветстваше с добре дошла. Усещането за спокойствие не бе въображаемо. Бе напълно истинско, също като страха, който изпитваше неотдавна. Нямаше представа кой от всичките блестящи прозорци бе нейният. Скоро щеше да разбере, напомни си тя, и пристъпи към вратата. Още при първата й крачка масивната врата се разтвори. Млад мъж с гъста черна коса и тяло на танцьор изтича към нея.
— Бри! — В следващия миг й се нахвърли с мечешка прегръдка, заредена със силата и вълнението на младостта. От него лъхаше мирис на коне и това я успокои. — Тъкмо се връщах от конюшните и Алекс ми каза, че пътувате насам.
Тя усети, че от него се излъчва неподправена обич и погледна безпомощно през рамо към баща си.
— Сестра ти трябва да си почива, Бенет.
— Разбира се. Тук ще си почива най-добре. — Младежът се усмихна с широка открита усмивка, отстъпи крачка назад, но задържа ръцете й в своите. Изглежда толкова млад, помисли си Бри, толкова красив, толкова щастлив. Когато видя лицето й, очите му бързо помръкнаха. — Не си ли спомняш? Още ли?
Прииска й се да го погали. Той изглежда имаше нужда от ласката й. Единственото, което направи, бе да стисне силно ръката му.
— Извинявай.
Бенет отвори уста, ала веднага я затвори и плъзна ръка около кръста й.