— Голяма работа. — Гласът му прозвуча весело, но той я остави между себе си и баща си. — Сега вече си вкъщи и съвсем скоро ще си спомниш. Двамата с Алекс си мислехме, че ще трябва да чакаме до следобед, за да те посетим в болницата. Така е по-добре.
Докато говореше, внимателно я водеше към вратата, а бързият му поток от думи изглежда имаше за цел да накара и двамата да се отпуснат. Бри видя антрето, просторно и удивително с резбованите си тавани и полирания си под, величествените стълби, които отвеждаха нагоре, чак до… И тя не знаеше къде. Сърцето и блъскаше в гърдите и Бри се съсредоточи над миризмите, които я успокояваха. Свежи цветя и лимонов парафин. Чу как токчетата й потракват по дървения под и отекват.
На един пиедестал бе поставена висока лъскава китайска ваза. Знаеше, че бе от династията Мин, също както знаеше, че пиедесталът бе в стил Луи XIV. Ала това са само вещи, мислеше си тя. Знаеше какви са, можеше да ги подреди в каталог, но не успяваше да ги свърже със себе си. Слънцето нахлуваше през два от извитите сводести прозорци, ала лъчите му не я затоплиха.
Бягство. Нуждата да побегне се надигаше в гърдите й. Искаше й се да се обърне и да излезе, да се върне в безопасната безлична болнична стая. Там нищо не я притискаше, във въздуха не витаеха неизречени въпроси. Там не бе усетила този прилив на обич, нито пък желанието на хората около нея да я обградят с любов. Така ли е било и преди, запита се Бри. Когато си спомнеше коя е, нямате ли да открие една студена, безчувствена жена?
Бенет усети, че се стегна и я привлече по-близо до себе си.
— Сега всичко ще се оправи, Бри.
Кой знае как, тя намери сили да се усмихне.
— Да, разбира се.
Няколко крачки по-надолу по коридора се отвори врата. Бри позна, че младият мъж, който излезе, също й бе брат, единствено по изключителната прилика между него и младежа до нея. Опита се да не мисли, за да даде пространство на новите чувства, които щяха да я завладеят.
Той не беше толкова впечатляващо красив като Бенет. Хубостта му бе по-натрапчива и човек не се чувстваше така непринудено, както с по-малкия брат. Въпреки че бе млад, тя усети вроденото достойнство, което бе същото, както при баща им. Ами разбира се, напомни си Бри. Та нали той бе престолонаследникът. Това сигурно бе и дар, и огромен товар.
— Габриела. — Алекс не се спусна като Бенет. Приближи се с отмерена крачка, без да сваля поглед от нея. Когато застана пред сестра си, повдигна ръце и обхвана лицето й в длани. Жестът му й се стори напълно естествен, сякаш го бе повтарял много пъти в миналото. Минало, каза си тя, докато се наслаждаваше на топлите му пръсти, което не притежаваше. — Липсваше ни. Цяла седмица никой не ми е крещял.
— Аз… — Тя се поколеба и не каза нищо. А и какво можеше да каже? Какво трябваше да изпита? Знаеше само, че всичко това й идва много и че съвсем не е била подготвена, както си въобразяваше. И в този момент над рамото на Алекс забеляза Рийв.
Изглежда бе говорил с брат й, но бе останал по-назад, за не пречи на семейната среща. В друг момент може би щеше да й стане неприятно, ала сега се нуждаеше от спокойната му безпристрастност. Бри докосна ръката на Алекс, за да се съвземе.
— Извинявай. Много съм уморена.
Видя някакъв проблясък в очите на брат си, но в същия момент той се отдръпна.
— Разбира се. Трябва да си почиваш. Ще те заведа горе.
— Не. — Тя се постара отказът й да не прозвучи прекалено рязко. — Извини ме, ала имам нужда от малко време. Може би господин Макджий няма да има нищо против да ме придружи до стаята ми.
— Бри…
Арманд веднага пресече негодуванието на Бенет.
— Рийв, нали знаеш коя е стаята на Габриела?
— Разбира се. — Той се приближи и пое ръката й, но докосването му бе напълно безлично. Сторя му се, че улови въздишката й на облекчение. — Ваша Светлост?
Поведе я нагоре по извитите стълби. След малко тя спря и се извърна към тримата мъже, които ги наблюдаваха. Изглеждаше толкова далечна, толкова чужда. Приливите и отливите на чувствата й си идваха и отиваха, затова Бри се изкачи мълчаливо до площадката.
Дългите блестящи коридори не й навяваха спомени, нито пък изящните картини и тежките завеси. Минаха покрай една прислужничка и очите й плувнаха в сълзи, когато спря, за да направи реверанс.
— Защо ме обичат толкова много? — прошепна Бри. Рийв продължи напред, а пръстите му едва докосваха ръката й, докато я водеше.
— По принцип хората искат да ги обичат.
— А обикновено не се ли чудят дали заслужават такива чувства? — Тя тръсна нетърпеливо глава и продължи. — Имам усещането, че съм влязла в чуждо тяло, което си има свое минало, само че аз нямам. Докато съм вътре в тази жена, се оглеждам и наблюдавам как другите се отнасят към нея.