— Можеш да го използваш.
Бри го погледна бързо и с любопитство.
— В какъв смисъл?
— Имаш предимството да наблюдаваш хората около себе си, без да си повлияна от чувствата си. Наблюдаваш без всякакви предразсъдъци и задни мисли, Това може да се окаже доста интересен начин да опознаеш себе си.
Тя не се отпусна, ала прие думите му.
— Сега разбираш защо те помолих да ме изпратиш до стаята ми.
Той спря пред една великолепно резбована врата.
— Дали наистина разбирам?
— Само преди малко си помислих, че не искам повече чужди хора в живота си. И въпреки това… Ти нямаш някакви силни чувства към мен и не очакваш силни чувства в замяна. Лесно ти е да ме погледнеш и да запазиш практичния си усет.
Рийв я загледа в приглушената светлина на коридора. Как би могъл един мъж да я погледне и да не изгуби практичния си усет? Само че едва ли моментът бе подходящ, за да й го признае.
— Долу беше уплашена.
Бри вдигна брадичка и го погледна право в очите.
— Да.
— И реши да ми се довериш.
— Не съм. — В този момент му се усмихна с красивата си усмивка. Изплува нещо от момичето с диамантите в косите, с което се бе запознал преди десет години. С това нещо припълзя и привличането, което бе изпитал тогава. — Доверието не е нещо, което бих могла да отдам толкова лесно при създалите се обстоятелства.
Може би много повече от усмивката й, го привлече силата й.
— И какво реши?
Може би много повече от красотата му, я привлече самоувереността му.
— Не са ми необходими услугите ти на полицай, Рийв, но си мисля, че услугите ти на напълно непознат човек ще се окажат безценни. Баща ми е решил да останеш, независимо от всичко друго, затова най-добре ние двамата да се споразумеем.
— За какво да се споразумяваме?
— Не искам да ми висиш над главата. Сигурна съм, че това е едно от нещата, което не се е променило. Бих искала да си по-скоро буфер между мен и…
— Семейството ти — довърши той.
Тя сведе очи и пръстите й се стегнаха на дръжката на чантата.
— Не го казвай така бездушно.
Щеше да е голяма грешка да я докосне. Трябваше непрекъснато да си го напомня.
— Ти налагаш времето и разстоянието, Габриела.
— Те също си имат своите нужди. Няма да пропусна този факт. — Тя отново вдигна глава, ала погледът й се плъзна към вратата. — Това моята стая ли е?
За момент изглеждаше объркана, съвсем отчаяна. Прииска му се да я успокои, но ясно съзнаваше, че това бе последното, от което имаше нужда.
— Да.
— Ще ме помислиш ли за страхливка ако ти призная, че не искам да вляза вътре сама?
Вместо отговор Рийв отвори вратата и влезе пред нея.
Значи все пак предпочиташе пастелните цветове. Докато Бри оглеждаше малката очарователна дневна, забеляза бледите, облени от слънцето цветове. Никакви фриволни къдрички, отбеляза доволно тя. Дори и без тях стаята бе изключително женствена. Усети облекчение, че бе постигнала тази женственост, без да прилага обичайните трикове. Може би, ала само може би, щеше да хареса Габриела.
Стаята не бе претрупана, но бе много изискано подредена. Върху бюрото от началото на 18 век бе поставена тумбеста ваза със свежи цветя. Върху тоалетката бе подредена значителна колекция от малки шишенца с различни форми и цветове, които очевидно не се използваха за нищо. Те й доставиха истинско удоволствие.
Стъпи на килима в убито розово и докосна резбованата облегалка на стола.
— Казаха ми, че си променила цялата стая преди три години — отбеляза небрежно Рийв. — Сигурно е много приятно да разбереш, че имаш добър вкус.
Дали сама бе избрала дамаската за мекото удобно канапе? Бри прокара пръст по него, сякаш това движение щеше да извика някой спомен. Какъвто и да било спомен. От прозореца се виждаше цялата Кордина като на длан и тя сигурно бе гледала надолу безброй пъти.
Виждаха се градини, зелена морава, голи скали и морето. По-надолу се разстилаше градът, къщите, хълмовете и свежата зеленина. Беше сигурна, че в парка с фонтана си играят деца, въпреки че не ги виждаше.
— Защо съм се затворила за всичко това? — попита неочаквано Бри. Когато тя се обърна, той забеляза, че хладната, сдържана жена, която бе придружил, се бе превърнала в измъчено, отчаяно създание. — Защо съм се затворила за неща, които толкова силно искам да си спомня?
— Може би има нещо, което не искаш да виждаш отново.
— Не мога да повярвам. — Бри захвърли чантата си на канапето и започна да крачи, докато триеше ръце една в друга. — Не мога да търпя тази стена между мен и мен самата.
Макар и да е толкова крехка, помисли си Рийв, в нея е стаена много страст. За един мъж ще се окаже доста трудно да подмине това съчетание и да се заеме с работата си.