— Трябва да си търпелива. — Още щом го каза, се замисли дали предупреждава себе си, или нея.
— Търпелива? — Тя се изсмя и прокара ръка през косата си. — Защо ли ми се струва, че изобщо не съм такава?! Имам чувството, че ако преместя една тухла, само една единствена тухла от цялата стена, останалата сама ще рухне. Ала как да го направя? — Бри не спираше да крачи, бързо, с вродена грация. — Ти можеш да ми помогнеш.
— Близките ти са тук и те ще ти помогнат.
— Не. — Тя отметна царствено глава назад и въпреки че гласът й бе тих, в него бе стаена команда. — Те ме познават, разбира се, но чувствата им, а също и моите, ще задържат стената на мястото й по-дълго, отколкото бих могла да издържа. Те ме гледат и ги боли, че не ги познавам.
— Аз пък не те познавам.
— Именно. — Бри приглади назад косата си с много по-спокоен жест от обикновено. — Ти ще бъдеш обективен. Няма да ти се налага непрекъснато да ми щадиш чувствата. Нали вече си приел молбата на баща ми?
Той си помисли за своята земя. Пъхна ръце в джобовете си и се намръщи.
— Да.
— Ще бъдеш непрекъснато до мен — продължи спокойно тя. — Така ще можеш да ми помагаш във всеки един момент.
Рийв се позасмя.
— Удоволствието ще е изцяло мое, Ваша Светлост.
— Ето че те подразних. — Сви рамене и пристъпи към него. — Е, струва ми се, че ще имаме възможността взаимно да си лазим по нервите, и то неведнъж, докато това приключи. Ще бъда откровена с теб, не защото искам да ме съжаляваш, а защото просто трябва да го споделя с някого. — Гласът й потрепна едва доловимо. Слънцето, нахлуло през високите сводести прозорци, издаде вътрешната й борба, щом озари бледото й лице. — Не съществува нищо, до което мога да се докосна и да го нарека мое. Няма как да се върна година назад и да си спомня нещо смешно, тъжно или приятно. Дори не си знам цялото име.
Той я докосна. Вероятно не трябваше, ала не можа да се въздържи. Пръстите му пробягаха по лицето й и леко помилваха бузата й.
— Нейна светлост Габриела Мадлин Джъстин Бисет Кординска.
— Всичко това! — Бри успя да се усмихне, а ръката й се стрелна към неговата и я стисна с всички сили. И на двамата това докосване се стори прекалено естествено и никой от тях не се дръпна. — Бри ми се струва по-лесно. С Бри се чувствам по-спокойно. Кажи ми, ти обичаш ли семейството ми?
— Да.
— Тогава помогни ми да им върна жената, от която имат нужда. Помогни ми да я открия. Само за седмица изгубих двадесет и пет години. Трябва да разбера защо. Влез ми в положението.
— Разбира се. — Каза си, че не може да продължи да я докосва. — Но това не значи, че мога да ти помогна.
— Напротив, можеш. Можеш, защото ти не си в беда. Не бива да си търпелив с мен, бъди груб. Не бъди внимателен, не искам любезности.
Рийв продължаваше да стиска ръката й.
— Може да се окаже доста нездравословно за едно бивше американско ченге да затруднява чак толкова истинска принцеса.
Тя се разсмя. За пръв път от десет години насам чуваше смеха й, ала го помнеше отлично. Освен това си спомняше, нещо, за което Бри нямаше и представа. Мислите му се върнаха към валса, който танцуваха заедно под магията на лунната светлина. Не беше много разумно да остава. Знаеше го със сигурност. Но не можеше да си наложи да си тръгне. Все още не.
Пръстите й леко отпуснаха неговите.
— Все още ли обезглавяваме в Кордина? Сигурна съм, че сме преминали на много по-цивилизовани методи, когато се налага да се справяме с престъпниците. Имунитет. — Изведнъж тя сякаш стана по-млада и се отпусна. — Ще ти осигуря имунитет, Рийв Макджий. Значи, имаш разрешението ми да крещиш, да подпитваш, да досаждаш, да станеш омразен на всички, и то без да се страхуваш от каквито и да било последици.
— А ще подпечаташ ли тези думи с кралския печат?
— Веднага щом някой ми каже къде се намира.
Напрежението отлетя. Бри все още бе бледа и изморена, ала усмивката й бе очарователна. Сега той усети още нещо. В нея бяха избуяли надеждата и решителността. Ще й помогне, реши Рийв. По-късно почти сигурно щеше да се пита защо.
— Думата ти ми стига.
— И твоята на мен. Благодаря ти.
Той повдигна ръката, която все още стискаше, към устните си. Знаеше, че това бе жест, който тя прие също толкова естествено, колкото и дишането. Но в мига, в който устните му докоснаха кокалчетата й, в очите й припламна искра. Принцеса или не, Бри бе жена. Рийв добре познаваше възбудата, когато я видеше. Също както когато я почувстваше. Той внимателно пусна ръката й, И двамата отстъпиха назад.