— Александър. — Бри постави длан на ръката му и той веднага позна жеста, въпреки че за нея бе нещо ново. — Преди някой да плаща, трябва да си спомня.
— Когато си готова, и това ще стане. Междувременно…
— Междувременно — прекъсна го баща му, — Бри трябва да бъде напълно защитена. Като се замисля, струва ми се, че Лубе е прав и част от тази защита е да не позволяваме да изтича информация. Амнезията не бива да става публично достояние. Ако похитителите знаеха, че не си ни казала нищо, може и да решат, че трябва да те накарат да замълчиш, преди да си спомниш.
Тя отново взе чашата си и въпреки че отпи спокойно, Рийв забеляза изражението в очите й.
— Как можем да скрием това?
— Ако позволите, Ваша Светлост — започна Лубе, погледна към Арманд и след това извърна поглед към Бри. — Докато не се оправите, принцесо, ще бъде най-добре да си останете у дома, сред тези, на които имате доверие. Няма да представлява никакъв проблем задълженията ви да бъдат отменени или отложени. Отвличането, напрежението и шокът са достатъчни и без допълнително натоварване. Лекарят, който се грижи за вас, е близък на баща ви. Няма опасност да издаде и дума за състоянието ви, освен ако ние не го помолим.
Тя остави чашата си.
— Не.
— Моля да ме из…
— Не — повтори Бри много тихо на Лубе, въпреки че погледът й се плъзна към баща й. — Няма да остана тук като затворник. Достатъчно дълго съм била затворена. Имам задължения, с които ще се заема. — Забеляза широката усмивка на Бенет и как повдигна чаша в мълчалив тост.
— Ваша Светлост, сигурно разбирате колко сложно и опасно може да е всичко това. Най-малкото полицията трябва да разбере кой е отговорен за отвличането.
— Значи единствената възможност за мен е да остана затворена? — Тя поклати глава. — Отказвам.
— Габриела, задълженията ни не винаги ни харесват. — Баща й изтръска цигарата, която бе запалил.
— Може и да не са. Не мога да се позова на опита си. — Сведе поглед към ръцете си и към пръстена, с който започваше да свиква. — Този, който ме е отвлякъл, още е на свобода. Смятам да не го оставя да си живее спокойно. Господин Лубе, вие ме познавате, нали?
— Още от бебе, Ваша Светлост.
— Можете ли да ме определите като сравнително здравомислеща жена?
В очите му проблесна весела искрица.
— Много повече.
— В такъв случай, с малко напътствия, бих могла да постъпя както вече казах, без да ви излагам на опасност. За амнезията няма да се разбере, щом смятате, че така е най-добре, но нямам намерение да се крия в покоите си.
Арманд понеча да каже нещо, ала си замълча. По устните му заигра усмивка. Дъщеря му, мислеше одобрително той, никак не се бе променила.
— Ваша Светлост, лично аз с удоволствие бих ви помогнал във всяко едно отношение, но…
— Благодаря, Лубе, ала господин Макджий вече се съгласи да ми окаже съдействие. — В гласа й звучеше благодарност, но отказът бе категоричен. — От каквото и да се нуждая, за да бъда принцеса Габриела, той ще ми помага.
У Александър отново се надигна неодобрение, учудването на Арманд бързо премина, а Лубе потисна раздразнението си. Рийв усети чувствата им.
— Двамата с принцесата вече стигнахме до споразумение. — Той седеше удобно отпуснат и наблюдаваше реакциите на мъжете около него. — Тя сама прецени, че компанията на един непознат може да има известни предимства.
— По този въпрос ще поговорим допълнително. — Арманд стана и въпреки че думите му бяха резки, те бяха толкова категорични, колкото и отказът на дъщеря му. — Съжалявам, че натовареният ви график не ви позволява да останете за вечеря, Лубе. Ще довършим работата утре сутринта.
— Да, Ваше Височество.
Любезно сбогуване, оттегляне с достойнство. Бри гледаше замислено след него.
— Изглежда ми много искрен и предан. Аз харесвам ли го?
Баща й се усмихна и се протегна към ръката й.
— Никога не си ни казвала мнението си. Той си върши работата добре.
— И е непоправим досадник — заяви нелюбезно Бенет и стана. — Хайде да ядем. — Той издърпа Бри. — Най-хубавото от тържеството тази вечер предстои. Можеш да изядеш цели дванадесет сурови стриди, стига да поискаш.
— Сурови? Харесвам ли ги?
— Обожаваш ги — отвърна игриво брат й и я поведе към трапезарията.
— Беше забавно, когато открих, че Бенет обича шегите — каза Бри два часа по-късно, когато излезе на терасата с Рийв.
— А успокои ли се, когато разбра, че носиш на шеги? — Той поспря и обви пламъка на запалката си с длани. Лекият бриз понесе дима и го разпили в мрака.
— Всъщност, да. Вече знам, че ненавиждам стриди й че имам характер, заради който трябва да се плащат обезщетения. Ще му го върна, задето ме накара да преглътна едно от онези неща. А междувременно… — Тя се обърна и се облегна на здравия каменен парапет. — Доколкото разбирам, съм те поставила в доста неудобно положение, Рийв. Не исках да се получи така, ала след като вече е станало, нямам намерение да ти позволя да се измъкнеш.