— Значи, тук работя. — Забеляза дебелата книга в кожена подвързия, ала само я докосна. Дали като я отвори, няма да се окаже, че дните й са запълнени само с обеди, срещи за чай, проби и уговорки за ходене по магазините? Ами ако наистина беше така, как да постъпи? — Каква работа върша?
Тези думи бяха предизвикателство. Бяха молба. Отправяше му и двете.
Той си бе научил домашното. Докато тя спеше предишния следобед, Рийв прегледа работните й папки и датника. Почти нямаше нещо за Нейна светлост Габриела Кординска, което да не знае. Само че Бри Бисет бе по-затворена.
Прекара цял час със секретарката й и още един с управителя на двореца. Поговори кратко, но изключително предпазливо с бившата й бавачка, при която трябваше първо да заличи един особено силен инстинкт да защитава детето, който бе станал част от самата нея в продължение на поколения. Представата, която доби, само превърна принцеса Габриела в още по-сложно същество, а Бри Бисет му се стори по-интригуваща от всякога.
Реши да й помогне, защото се нуждаеше от помощ, ала нещата съвсем не бяха прости. Загадката около отвличането й не му даваше мира. На пръв поглед баща й като че ли бе поверил разследването на полицията и се бе заел с делата си. Рийв рядко имаше доверие на нещата такива, каквито изглеждат на повърхността. Не му отне много време, за да разбере, че владетелят бе консервативен, затворен и не обичаше много да приказва. Младият мъж искаше да намери обяснение за отвличането, но преди това се налагаше да разбере самата Габриела.
От описанието, което направи на семейството си предишния ден, той усети, че е проницателна. Впечатленията обаче, които добиваше сама за себе си, съвсем не бяха точни. Или пък тя просто се страхуваше от себе си, реши Рийв. За момент се замисли как ли би се почувствал, ако една сутрин се събуди и се окаже, че няма минало, никакви връзки, не знае нищо за себе си. Би се парализирал от ужас. След това бързо отхвърли тази мисъл. Колкото повече съчувствие проявяваше към нея, толкова по-трудна щеше да му бъде работата.
— Заела си се с няколко проекта — отвърна простичко той и пристъпи към бюрото. — Някои от тях можеш да наречеш ежедневни задължения, а други са напълно официални.
И точно в този момент пред очите й изплува спомена за случилото се между тях предишната вечер. Бе развълнувана, бе като обладана. Дали някой друг мъж я бе карал да се чувства така преди? Не се отдръпна, ала си наложи да се стегне. На чувствата, каквито и да бяха те, не биваше да им се позволява да се намесват в неотложните задачи.
— Проекти ли? — повтори спокойно Бри. — Нещо различно от маникюра ли?
— Не си ли прекалено строга с Габриела? — измърмори Рийв. Покри ръката й с дланта си и я постави върху кожената книга. Пет безкрайни секунди двамата останаха безмълвни.
— Може и да си прав, но трябва да я опозная, за да я разбера. Точно сега за мен е много по-непозната, отколкото за теб.
У него отново се надигна съчувствие. Каквито и да бяха желанията му, той не можеше да ги отблъсне напълно. Ръката под неговата бе стегната, гласът й звучеше твърдо и убедено, ала в очите й забеляза колебание, объркване и зов.
— Седни, Бри.
Нежността в гласа му я накара да се поколебае. Когато един мъж говори така, нима жената е в безопасност? Тя бавно измъкна ръка изпод неговата и си избра един от столовете.
— Добре. Това първи урок ли ще бъде?
— Ако предпочиташ. — Той седна на края на бюрото, така че между тях остана достатъчно разстояние и можеше спокойно да я гледа право в очите. — Кажи ми за какво си мислиш, когато се каже принцеса.
— Да не би да се правиш на аналитик?
Рийв кръстоса крака в глезените.
— Въпросът ми е много прост. Ако искаш, може и отговорът ти да е такъв.
Бри се усмихна и се поуспокои.
— За красивия принц, за вълшебна кръстница, за стъклени пантофки. — Тя докосна лениво бузата си с розовите листенца и премести поглед от него към един лунен лъч, спрял на пода. — Кочияши във впечатляващи униформи, карети с бели сатенени седалки, красиви сребърни корони, бухнали рокли. Тълпи… Огромни тълпи — повтори Бри и очите й се приковаха към слънчевия лъч, — които те приветстват под прозорците. Слънцето ти блести в очите и не можеш да видиш почти нищо, но чуваш добре. Махаш с ръка. Носи се аромат на рози, невероятно силен. Морето от хора и гласовете им се надигат толкова много, сякаш ще те погълнат. Хубаво е, приятно и обвързващо. — Тя замълча и изпусна розата на скута си.