Той й се поклони, когато отвори вратата. Тя го погледна гневно.
— Ти ми заби нож в гърба. — Тръшна се на предната седалка и погледна право напред.
Рийв подрънкваше ключовете в джоба си, докато заобикаляше, за да седне зад волана. Можеше да подходи към въпроса с такт… А можеше и да се справи както му беше приятно.
— Да не би нещо да не е наред, скъпа? — попита той, щом се настани до нея.
— Това някаква шега ли е? — Погледна го отново с тежкия си поглед. — Как смееш?
Рийв пое ръката й и я задържа, въпреки че Бри се опита да се освободи с едно силно дръпване.
— Габриела, някои неща трябва да се приемат по-леко.
— Какъв фарс. Каква измама! — Рязко, макар и с финес, тя премина на бърз френски, а той разбра думите й само отчасти. Тонът на гласа й бе пределно ясен. — Първо трябваше да те приема за бодигард — продължи Бри вече на английски, ала без да спира. — Така, когато и да се обърнех, ти щеше да си все до мен, да ми висиш над главата. Сега пък тази преструвка, че ще се женим. И защо е нужно? — попита тя. — За да не разбере никой, че баща ми е наел бодигард, който не е нито кординец, нито французин. За да не бъде опетнена репутацията ми, след като непрекъснато ме виждат с един и същи мъж. Ха! — Махна с ръка, без да крие лошото си настроение. — Нали става въпрос за моята репутация.
— Не бива да забравяме и моята — отвърна хладно Рийв.
При тези думи Бри се извърна към него и го погледна високомерно. Измери го първо отгоре надолу, а после обратно.
— Спокойно мога да кажа, че вече си си изградил репутацията. А твоите проблеми не ме засягат — добави тя, преди той да успее да проговори.
— А би трябвало, след като си ми годеница. — Рийв включи двигателя и подкара, без да бърза.
— Това е само една абсурдна игра.
— Напълно съм съгласен.
Тези думи я спряха. Бри отвори уста, за да продължи да бълва гневното си възмущение, но я затвори с почти ясно доловимо сумтене.
— Значи за теб е един абсурд да си сгоден за мен?
— Абсолютно.
Ето че откри нещо ново у себе си. Притежаваше завиден заряд суета.
— Защо?
— Обикновено не се оказвам сгоден за жени, които почти не познавам. А и бих помислил доста сериозно, преди да се хвана на въдицата на едно упорито, егоистично и кисело същество.
Тя вирна брадичка. Извади от чантата си слънчеви очила и ги забоде на носа си.
— Значи извади голям късмет, че това състояние е само временна преструвка, нали така?
— Да.
Бри затвори шумно чантата.
— А и няма да продължи кой знае колко дълго.
Той не се усмихна. Един мъж не бива да поема прекалено много рискове наведнъж.
— Колкото по-кратко, толкова по-добре.
— Ще се постарая да не ти създавам неудобства. — През останалата част от пътуването тя не продума.
Пътят им бе кратък, ала Бри не бе доволна. Сега, след като имаше към кого да насочи гнева си, страхът да се изправи прел хора, които не бяха нищо повече от имена, се бе изпарил. Трябваше да си остави повече време, за да се подготви.
Сградата, в която бе централата на организацията Помощ за деца-инвалиди, бе стара и изключително представителна. Някога тук бе живяла прабаба й, както й разказа кльощавата Джанет Смидърс.
Бри слезе от колата с обиграна елегантност. Стомахът й се бе стегнал. Когато тръгна към входа, си повтори отново разположението на сградата. Нямаше никакво намерение да стиска ръката на Рийв, но когато усети допира на дланта му, не се отдръпна. Понякога бе неудобно, дори бе за предпочитане да държи дявола за ръката.
Пристъпи в прохладното бяло фоайе на сградата. В съшия момент жената, седнала на бюрото до входа, стара и направи лек реверанс.
— Ваша Светлост. Толкова се радвам да ви видя жива и здрава.
— Благодаря, Клаудия. — Колебанието, преди да каже името, бе толкова кратко, че самият Рийв едва го забеляза.
— Не ви очаквахме, Ваша Светлост. След случилото се… — Гласът й пресекна. Очите й се напълниха със сълзи. Състраданието обзе Бри, преди да надвият инстинктите и политиката. Тя протегна и двете си ръце.
— Чувствам се отлично, Клаудия. Нямам търпение отново да се заема с работата си. — У тази жена усети топлота, една връзка, която не бе създала със собствената си секретарка. Ала не можеше да очаква нищо, преди да разбере нещата изцяло. — Това е господин Макджий. Той е отседнал у нас… Клаудия работи в ПДИ вече десет години, Рийв — предаде му Бри информацията, която самият той й бе казал тази сутрин. — Според мен би могла да се справи с управлението на организацията съвсем сама. Кажи ми, Клаудия, оставила ли си поне нещо, което бих могла да свърша аз?