Дали тя знаеше? Докато се потапяше все по-дълбоко в усещанията, породени от нея, той се зачуди дали Бри знае. Очи на магьосница, лице на ангел. Кой мъж не би паднал на колене пред нея? И въпреки това въздишката й, тиха, приглушена, бе толкова женствена. Плът и кръв, сякаш взети от вълшебна приказка. Как да не бъде изкушен? На нея не можеше да й се устои.
Само че той нямаше избор.
Отдръпна я от себе си също като предишната вечер — бавно, с нежелание, ала твърдо. Очите й останаха затворени още миг, за да изпита насладата на момента докрай. Когато ги отвори, погледът й бе прям и открит. Май и двамата разбираха, че трябва да се отдръпнат от ръба.
— Близките ти ще се чудят къде си.
Бри кимна и отстъпи назад.
— Да. Задълженията са винаги на първо място, нали?
Рийв не й отговори, но тръгнаха заедно към колата.
ПЕТА ГЛАВА
— Бри! Бри, почакай малко.
Тя се обърна и заслони очи срещу слънцето, докато наблюдаваше как Бенет влиза в градината с два руски вълкодава, плътно до него.
Негово височество принц Бенет Кордински бе облечен като работник в конюшните — протрити джинси, напъхали в мърляви ботуши, а ризата му бе добре зацапана по ръкавите. Когато се приближи, Бри усети типичния мирис на коне и сено. Също като кучетата, които подтичваха до него, той изглежда едва потискаше огромната си енергия.
— Сама ли си? — Усмихна й се бързо, спусна длан върху главата на едното куче, с другата почеса второто по врата. — Мирно, Борис — каза небрежно Бенет, когато кучето се опита да примъкне лигавата си муцуна върху обувките й.
Борис и… Наташа, помисли си тя и се опита да се порови в сведенията, които й бе казал Рийв. Не биваше да пренебрегва и кучетата. Те бяха подарък на Бенет от руския посланик и с тънка ирония Бенет ги бе нарекъл на героите от американски комикс, където двама некадърни руски шпиони така и не успяха да надхитрят една катерица и един лос.
Бенет едва удържаше кучетата.
— Тази сутрин за пръв път те виждам да излизаш.
— Днес за пръв път през седмицата нямам срещи. — Бри се усмихна, без да е сигурна дали се чувства виновна, или й е приятно.
— На езда ли си ходил?
А тя дали яздеше? Умът й работеше с новия забързан ритъм, който вече й бе до болка познат. Реши, че знае как се седи на кон, как се поддържа кон. Бри се опита да задържи усещането, дори докато се усмихваше небрежно на брат си.
— Рано-рано. Имаше някаква работа за вършене в обора. — Двамата постояха неловко за момент и се чудеха какво да си кажат. — Американската ти сянка липсва — изтъкна Бенет и се усмихна глуповато, когато Бри вдигна едната си вежда. — Това е прякора, който Алекс измисли на Рийв — поясни той и сви рамене, сякаш за да отпъди неудобството. Но чувството на неудобство за него си бе загуба на време. — Всъщност той на мен ми харесва. Струва ми се, че и на Алекс, ала той е по-дървен и по-надут. Просто му е трудно да приеме веднага един чужд човек.
— Никой от нас не беше предупреден за появата му, нали?
— Е, приятен е. — Бенет позволи на Борис да се отърка в него, без да обръща внимание на това, колко козина остана по дрехите му. — Поне не е надут. Искаше ми се да го попитам откъде си купува дрехите.
Тя усети, че се забавлява и се зачуди дали това чувство бе нещо обичайно.
— Значи човекът може и да не е приет с отворени обятия, но дрехите му са достатъчно приемливи.
— Определено има усет — продължи да коментира Бенет и отблъсна главата на кучето. — Той притеснява ли те?
Дали я притесняваше? Бри откъсна един цвят от кремавата азалия. Вече бе изминала седмица, откакто се върна в двореца. Цяла една седмица, откакто се бе върнала към живота, който не бе нейният живот. Налагаше се всеки ден да анализира чувствата си.
Струваше й се, че вече бе свикнала с присъствието на Рийв, който бе до нея още от мига, в който отваряше очи. И въпреки това за нея той бе също толкова чужд, колкото и семейството й. Колкото и тя самата се чувстваше.
— Не, ала има моменти, когато… — Бри отмести поглед към тучната цъфнала градина. След това очите й се зареяха някъде далече. — Бенет, винаги ли съм изпитвала тази нужда да се откъсна от всичко тук? Хората са толкова внимателни, толкова любезни, но усещам, че ако само ми се отдаде случай, бих заминала на място, където мога да дишам на спокойствие. На място, където да се отпусна по гръб на тревата и да загърбя всичко.
— Нали затова купи малката ферма.
Тя се обърна със свити вежди.
— Малка ферма ли?
— Ние й казвахме така, въпреки че това са само няколко декара, с които никой никога не е правил нищо. От време на време заплашваш, че ще построиш селска къща там.