Селска къща значи, помисли си Бри. Затова ли толкова и хареса всичко, което Рийв и каза, когато говореха за неговата ферма.
— Там ли съм отивала, когато…
— Да. — Кучетата бяха неспокойни, затова той ги пусна да душат в храстите и да въртят опашки. — Аз не съм бил тук. Бях на училище. Ако татко постигне своето, следващата седмица се връщам в Оксфорд. — В този момент Бенет приличаше на момче на прага на мъжествеността, на когото се налагаше да се съобразява с желанията на баща си, въпреки, че не му бяха по сърце. Някъде дълбоко в Бри се надигна разбиране и обич. Съвсем импулсивно тя стисна ръцете му и те тръгнаха да се разходят.
— Бенет, ние харесваме ли се?
— Това е глупав… — Той се прекъсна и побутна кучето, дотичало при него. Никак не му бе лесно да контролира чувствата си, за разлика от баща си и брат си. Трябваше много да внимава, а често изпускаше момента. Ала до него беше Бри, а това бе друга работа. — Да, харесваме се. Не е лесно да имаш приятели, които нямат нищо общо положението ни. Ние с теб сме приятели. Ти винаги си била връзката ми с татко.
— Така ли? По какъв начин?
— Когато се забъркам в нещо…
— А ти често ли го правиш?
— Май да. — Той не изглеждаше много притеснен.
— А аз?
— Ти си изключително дискретна. — Бенет отново й се усмихна с бърза очарователна усмивка. — Винаги съм ти се възхищавал, че успяваш да направиш почти всичко, без да предизвикаш буря. А пък аз все се забърквам в нещо. Още не съм се оправил от фиаското с френската певица.
— Така ли? — Заинтригувана изви глава към него. Господи, тя веднага разбра. Той бе красив. Просто нямаше друга дума. Ако някоя жена си бе създала представа за красивия принц от приказките, то това щеше да е Бенет. — Певица, значи?
— Лили. — Този път в усмивката му нямаше младежко излъчване, прозираше опит. Не, осъзна Бри, той не бе точно момче. — Тя беше талантлива… — продължи Бенет с лека ирония. — И неподходяща. Пееше в малък клуб в Париж. Прекарах там няколко седмици миналото лято и… Запознахме се.
— И връзката ви бе опустошителна.
— Тогава ни се струваше много добра идея. Пресата потри доволно ръце и се впусна в атака. Кариерата на Лили направо литна към висините. — Той се усмихна отново, този път накриво. — Предложиха й договор за запис и… Нека кажем, че тя беше много, много благодарна.
— А ти, разбира се, скромно прие благодарността й.
— Разбира се. Само че татко побесня. Сигурен съм, че беше готов да ме привика обратно в Кордина, за да ме заточи, но ти го успокои.
Бри повдигна и двете си вежди, впечатлена от успеха, който бе постигнала. Мъжът с изправения гръб и тежкия поглед едва ли бе лесен.
— И как точно съм се справила?
— Ако знаех как успяваш, Бри, щях да направя всичко по силите си, за да го превърна в изкуство.
Тя се замисли над думите му, доволна и преизпълнена с любопитство.
— Сигурно съм добра.
— Най-добрата. Татко обича да казва, че от всичките му деца ти си единствената, която проявява здрав разум.
— Боже — сбърчи носле Бри. — И въпреки това ти ме харесваш?
Бенет направи нещо толкова приятно, толкова естествено, че тя се просълзи. Разроши косата й. Бри премигна за да пропъди сълзите.
— Добре че не е само здрав разум. Тогава щеше да е досадно.
— Ами Александър? Аз как… — Тя се поправи. — Ти какво изпитваш към него?
— О, Алекс става. — Той говореше с толерантността която съществува между братя. — На него му се е паднало най-трудното, все пак. Пресата е непрекъснато по петите му и го свързват с всяка жена, която погледне. Дискретността е истинско изкуство при Алекс. Трябва да бъде поне два пъти по-добър във всяко отношение, защото го гледат под лупа. И се налага да обуздава буйния си нрав. Престолонаследникът не може да си позволи да прави сцени на публични места. Дори и тези, които са в затворен кръг, пак се разчуват. Помниш ли, когато онзи тлъст френски граф пи прекалено много шампанско на вечеря и… — Усмивката му се стопи и Бенет прекъсна на средата на изречението. — О, извинявай.
— Не се извинявай. — Бри въздъхна, защото напрежението се бе върнало. — Сигурно ти става досадно.
— Поне веднъж не мисля за себе си. — Той спря и я хвана за ръцете. — Бри, когато татко ми звънна в училище и ми каза, че си отвлечена, никога преди не съм бил толкова уплашен. И искрено се надявам никога повече да не изпитам подобен страх. Все едно че някой ми изцеди кръвта, от мен и от всички ни. На мен ми стига, че си отново сред нас.
Тя стисна ръцете му.
— Искам да си спомня. Когато този момент дойде, можем отново да се разхождаме в градината и да се посмеем за сметка на френския граф, който е пил прекалено много на вечеря.