— Чии гласове?
— Не знам. Всъщност не ги чувах, по-скоро ги усетих. Много се страхувах. — Бри се извърна настрани и избърса длани в дрехите си. — Страхувах се и не успявах да се събудя, за да спра този сън.
— Сън — промърмори той. — Или пък спомен?
Тя се извърна рязко към него, очите й пламнали отново, ръцете й свити в юмруци в джобовете.
— Не знам. Как да разбера? Да не би да си въобразяваш, че с едно щракване на пръсти мога да кажа, да, готово, вече си спомням? — Бри ритна малките бели камъчета, подредени по края на пътеката. — Вървях с Бенет в градината и единственото, което ми беше в главата бе, че е очарователен. По дяволите! Така ли трябва да мисля за брат си?
— Но той е очарователен мъж, Габриела.
— Не се отнасяй снизходително към мен — изсъска тя — Да не си посмял да се отнасяш снизходително към мен!
Рийв се усмихна на тези думи, защото независимо дали го съзнаваше, или не, в този момент Бри бе истинска принцеса. От нея струеше кралско достойнство, което, кой знае защо, се стори възхитително и весело на младия мъж, видял достатъчно от аристокрацията. Въпреки това се изправи и заговори внимателно.
— Кой мисли, че трябва да щракаш с пръсти, Бри? Никой не те притиска, ти си тази, която го правиш.
— Притисната съм от добротата и състраданието.
— Не се притеснявай — каза той и сви рамене. — Аз нямам намерение да проявявам нито доброта, нито състрадание към теб.
— Може да се окаже, че имам нужда от тях. — Тя замълча за миг и му се намръщи. — Веднъж ми каза, че съм егоистка. Защо?
Без да се замисля, Рийв прокара пръсти по челото между веждите й.
— Може би по-точно би било заинтересована от себе си. Ала може би имаш право да си такава в момента.
— Не съм убедена, че това ми допада повече. Ти също си глезен.
— Да. — Той отпусна ръце, така че те останаха изправени един срещу друг, без да се докосват.
— Отказвам да го приема.
— Съжалявам.
Очите й се присвиха.
— Съжаляваш защото го каза ли?
— Не, съжалявам, че не искаш да приемеш това, което си.
— Ти си грубиян, Рийв Макджий. Самовлюбен грубиян.
— Това е самата истина — съгласи се той и се олюля на пети. — Освен това ти бях казал, че си инат.
При тези думи брадичката й се вдигна.
— Това вече го приемам — заяви хладнокръвно Бри. — Но никой не ти е дал правото да ми го казваш.
Рийв й се поклони демонстративно бавно с неприкрита арогантност. Не беше трудно, когато се правеше на принцеса, изправена пред един просяк.
— Моля за извинение, Ваша Светлост.
Във вените й лумна огън, а пламъците му хвърлиха отблясъци чак в очите й. Тя усети, че пръстите в джобовете й едва се сдържат да не се доберат до лицето му. Възпитанието я възпря, ала Бри усети, че не дава пет пари за това възпитание.
— Сега пък ми се подиграваш.
— Ще добавя и лукава.
Удивена от това, колко бързо припламва гневът й, тя пристъпи още една крачка към него.
— Май прекали със старанието си да ме обидиш. Защо?
У нея имаше нещо неустоимо, когато се държеше ледено високомерно и гневно. Той пое лицето й с едната си ръка и го задържа неподвижно, а устата й се отвори от удивление.
— Защото така те карам да мислиш за мен. Пет пари не давам какво мислиш за мен, Габриела, стига да не излизам от ума ти.
— Значи желанието ти е изпълнено — заяви с равен глас тя. — Наистина мисля за теб, но нещата, които мисля, не са никак ласкателни.
Рийв се усмихна бавно. Бри откри, че усмивката му караше гърлото й да пресъхва, а кожата й започваше да пари.
— Просто си мисли за мен — повтори той. — Няма да посипя рози пред леглото, когато те отведа в него. Няма да звучат и цигулки, няма да има и сатенени чаршафи. Там ще бъдем само ти и аз.
Тя не отстъпи назад. Дали от изумление, или от възбуда, не знаеше. Може пък да беше гордост. Поне така се надяваше.
— Май ти си този, който има нужда от психоаналитик. Аз може и да не помня, Рийв, ала със сигурност сама избирам любовниците си.
— Аз също.
Бри усетя някаква лекота в главата. Уплаха? Не — да. Когато заговори, веднага усети, че решението вече бе взето. Отново не й бе оставена възможност за избор.
— Махни си ръцете от мен — каза тихо тя с арогантност, която да прикрие страха.
Той я привлече още по-близо до себе си.
— Да не би това да е кралска заповед?
Все едно че бе облечена в кралска тога и носеше корона.
— Приеми го както пожелаеш. Трябва да получиш позволение от мен самата, за да ме докосваш, Рийв. Мъж с твоят произход и възпитание би трябвало да знае правилата.
— Американците не са чак такива роби на протокола като европейците, Бри. — Устните му се спуснаха над нейните, но не ги докоснаха. — Когато искам да те докосвам, ще те докосвам. Когато те пожелая, ще те взема, ала това ще бъде, когато му дойде времето, и за двамата. — С тези думи пръстите му я стиснаха по-здраво.