Погледът й се замъгли, коленете й затрепериха. Отново ставаше тъмно, а лицето, толкова близо до нейното, не се виждаше ясно. Усети дъх на вино, силно и натрапчиво. Страхът я сграбчи като мощен опиат. Тя рязко замахна към него и се олюля.
— Не ме докосвай! Недей! Пусни ме, мръснико…
Тъй като гласът й прозвуча по-скоро уплашено, отколкото гневно, той я пусна, но се наложи да я прихване почти веднага, тъй като тя отново се олюля.
— Бри. — Рийв я постави отново на стола и отпусна главата й между коленете, преди да може да помисли. Прокле се тихо, ала когато й заговори, гласът му прозвуча тихо и успокояващо. — Дишай дълбоко и се отпусни. Извинявай. Нямам никакво намерение да настоявам за повече, отколкото си готова да ми дадеш.
— Така беше. Наистина беше така. — Със затворени очи тя се опита да проясни съзнанието си, да се отърси от замайването.
— Не. — Когато Бри отблъсна ръката му, той се отдръпна. Лицето й все още беше бледо, когато вдигна поглед към него, но очите й бяха тъмни и настойчиви. Излъчваха ужас.
— Не беше заради теб — успя да промълви тя. — Съвсем не беше заради теб. Спомних си. — Мисля… — С разочарована въздишка Бри отново затвори очи и се опита да се успокои. — Беше заради друг. Макар и за миг, бях някоя друга. Държеше ме един мъж. Не можех да го видя… Или беше тъмно, или умът ми не ме допуска да видя лицето му. Само че той ме държи и знам, че ще ме изнасили. Пиян е. — Ръката й посегна към дланта на Рийв и я задържа. — Усещам виното в дъха му. Дори и сега го усещам. Ръцете му са груби. Много е силен и е прекалил с виното. — Тя преглътна. Рийв забеляза как потръпва, преди да дръпне ръката си и да се изправи на стола. — Имах нож. Не знам как го бях взела. Ала ножът беше в ръката ми. Мисля, че го убих. — Бри сведе поглед към ръката си. Беше напълно спокойна. Обърна я с дланта нагоре и се взря в линиите. Бяха чисти и гладки. — Мисля, че го наръгах с ножа — каза спокойно тя. — И кръвта му е по ръцете ми.
— Бри… — Рийв понечи да я прегърне, но след това премисли. — Кажи ми какво друго си спомняш?
Тогава тя го погледна и лицето й бе същото както в болницата. Изпито и напрегнато.
— Нищо. Спомням си само как се борех, и миризмите. Не съм сигурна дали го убих. Няма нищо преди или след това, което да помня. — Бри сви ръце в скута си и зарея поглед някъде в далечината. — Ако той ме е изнасилил, не си спомням.
Искаше му се отново да изругае и едва удържа това желание. Всичко, което тя казваше, караше малкото му представление от преди няколко минути да изглежда грубо и просташко.
— Не си била сексуално малтретирана — увери я Рийв с рязък убеден глас. — Лекарите бяха категорични.
Облекчението й заплашваше да се превърне в сълзи. Бри успя да ги сдържи.
— Ала те не могат да ми кажат дали съм убила човек, или не.
— Не. Само ти можеш… Когато си готова.
Тя само кимна, а след това си наложи да го погледне отново.
— Ти си убивал и преди.
Той извади нова цигара и я запали с рязка несдържаност.
— Да.
— Ти… Заради работата. Сигурно се е налагало да се отбраняваш, да се защитиш?
— Точно така.
— Когато е необходимо, не остават белези, нали?
Можеше да излъже, да я улесни. Изкушаваше се да го стори. Когато я погледна, очите й бяха толкова измъчени. Без да иска я бе предизвикал да си спомни нещо. Един кошмарен, тъмен спомен. Нима беше отговорен? Нима не бе поемал отговорността винаги, когато се налагаше? Можеше да излъже, но когато Бри научеше истината щеше да й е още по-тежко. А Рийв бе поел своята отговорност към нея.
— Белезите остават — заяви той и я хвана за ръката. — Ала ти можеш да живееш с белезите, Бри.
Знаеше, че е така. Дори преди да попита, преди той да в отговори, беше знаела, че е така.
— А ти много белези ли имаш?
— Достатъчно. Затова реших, че няма да живея с още и още.
— Затова си купи фермата.
— Точно така. — Рийв хвърли цигарата. — Купих фермата. Може пък следващата година да успея да насадя нещо.
— Бих искала да я видя. — Тя забеляза бързия му, развеселен поглед и се почувства глупаво. — Някой ден, може би.
И на него му се искаше и също се почувства глупаво.
— Разбира се, някой път.
Бри остави ръката си в неговата, докато вървяха през градината към снежнобелите стени на двореца.
ШЕСТА ГЛАВА
С боси крака, увита единствено в тънък копринен халат, Бри седеше послушно на леглото, докато доктор Франко й мереше кръвното. Ръцете му бяха опитни, той бе много внимателен, държеше се с нея почти бащински. И въпреки това тя не можеше да приеме ежеседмичните прегледи при семейния лекар. Нито пък понасяше провежданите на две седмици срещи със сътрудника му, доктор Кижински, известният психиатър. Бри не бе нито инвалид, нито пък беше болна.