Наистина се уморяваше по-лесно, отколкото й се искаше, но силите й се възвръщаха. А пък срещите с небезизвестния специалист доктор Кижински си бяха просто разговори. Разговори, да, мислеше тя, ала те не бяха нищо повече от загуба на време. А Бри, все пак, трябваше да наваксва именно време.
Най-важната й задача сега бяха плановете за благотворителния бал през първата седмица на юни. Храна, вино, музика, украса. Забавления, покани, извинения, срещи. Въпреки че приготовленията й доставяха удоволствие, те не бяха лесна работа. Когато някой плащаше крупна сума пари, за да присъства на такова събитие, заради благотворителността или не, той очакваше и заслужаваше най-доброто. Тази сутрин беше прекарала три безкрайни дразнещи часа с цветарите, за да се увери, че ще бъде осигурено само най-доброто.
— Кръвното ви е добро. — Франко пъхна слушалката обратно в чантата си. — И пулсът е добре, а имате и добър цвят. Физически не се забелязват никакви усложнения. Единственото, което не ми харесва, е, че сте прекалено слаба. Още два-три килограма няма да ви навредят.
— Още два-три килограма ще ужасят модистката — отвърна тя с някакво подобие на усмивка. — В момента е очарована от фигурата ми.
— Ха! — Франко приглади с ръка внимателно поддържаната си бяла брадичка. — На нея й трябва закачалка, където да омотава платовете си. Имате нужда малко да се позакръглите, Габриела. Семейството ви винаги е имало тази склонност към прекалена слабост. Пиете ли си витамините, които ви предписах?
— Всяка сутрин.
— Добре. Добре. — Той свали стетоскопа и го прибра в чантата. — Баща ви ми каза, че следвате обичайната си натоварена програма.
Тя веднага застана нащрек.
— Приятно ми е, когато съм заета.
— Нещата никак не са се променили. Скъпа моя… — Докторът остави чантата настрани и седна на леглото до кея. Естествеността му я учуди, тъй като вече бе привикнала с официалностите, които бяха задължителни. Въпреки това Франко изглеждаше толкова спокоен, че й се стори, че двамата са седели така десетки пъти. — Както казах, физически се възстановявате отлично. Дълбоко уважавам таланта на доктор Кижински, иначе не бих го препоръчал. И въпреки това бих искал вие лично да ми кажете как се чувствате.
Бри сви ръце в скута си.
— Доктор Франко…
— Омръзнало ви е от лекари — махна с ръка той. — Вече се дразните от непрестанните въпроси, от прегледите. Въпроси, казвате си вие, прекалено много въпроси. Искате да продължите да си живеете спокойно.
Бри се усмихна, по-скоро развеселена, отколкото ядосана.
— Изглежда не е нужно да ви казвам как се чувствам. Винаги ли четете мислите на пациентите си, доктор Франко?
Въпреки че не се усмихна, очите му си останаха мили и търпеливи. В същия момент тя се почувства дребнава и груба.
— Извинете ме. — Бри го докосна, защото това й бе присъщо, когато се извиняваше на някого, защото бе напълно искрена. — Прозвуча саркастично. Не исках да го кажа по този начин. Доктор Франко, истината е, че изпитвам толкова много неща наведнъж, просто прекалено много. Хората, които познавам, изглежда ги разбират много преди аз да ги осъзная.
— Да не би да имате чувството, че омаловажаваме амнезията ви?
— Не… — Макар и не съвсем сигурна, тя поклати глава. — Просто ми се струва, че всички я приемат като нещо незначително, като проблем, който сам ще се разреши. Сигурно е необходимо да се мисли така от политическа гледна точка.
Неодобрението, макар и едва доловимо, се усещаше. Франко, който знаеше много добре какво преживява баща й, се въздържа да коментира.
— Никой, най-малко лекарят ви, може да омаловажи това, което преживявате. Въпреки това на хората около вас им е много трудно да разберат напълно и да приемат истината. Именно заради това исках да поговорите с мен.
— Не знам какво да кажа… Дори не съм сигурна какво искам да кажа.
— Габриела, аз ви извадих на бял свят. Аз ви лекувах хремите, шарката, аз ви извадих сливиците. Тялото ви не ми е непознато, не са ми непознати и мислите ви. — Докторът поспря, за да може тя да вникне в думите му. — На вас ви е трудно да разговаряте с баща си, защото се страхувате да не го нараните.
— Да. — Бри го погледна и задържа очи върху милото лице и бялата брада. — Най-вече него. Преди Бенет да замине… Вчера тръгна, а така не му се ходеше.
— Той би предпочел да остане при конете и кучетата.