— Ти също. — Рийв се усмихна. Стори й се, че усмивката му бе приятелска. — Съгласна съм.
СЕДМА ГЛАВА
Както и много други неща, Бри бе забравила какво значи наистина да се отпуснеш и да си починеш. Когато откри как, почувства истинско облекчение, а се и оказа, че е изключително лесно. Тя се надяваше, че когато и другите й спомени се върнат, също ще бъдат толкова приятни.
И все пак беше открила още едно нещо, в което можеше да бъде сигурна. В морето се чувстваше също толкова у дома, колкото и на сушата. Това си бе истинско удоволствие, и то невероятно, да открие, че се справя отлично с платната и въжетата. Ако беше сама на малката едномачтова платноходка, можеше да я подкара без всякакво усилие. Щеше да успее да я управлява, защото владееше необходимите познания и притежаваше задължителната сила. Поне в това бе сигурна.
Слушаше шума на вълните около корпуса, докато лодката набираше скорост, и бе убедена, че този шум й бе познат отпреди. Нямаше значение нито къде бе било това, нито как.
Обичаше да плава. Всички, с които Рийв бе разговарял, го бяха потвърдили. Идеята да прекарат един ден в открито море бе дошла от него, когато забеляза, че опънатите й нерви, напрежението и потиснатостта не я напускаха. Въпреки че Бри се преструваше доста умело. Беше му казала да не бъде мил и внимателен, но човек не можеше винаги да следва заповеди, били те и на една принцеса.
Беше заложил на инстинктите си и й позволи да поеме руля, когато потеглиха. Сега я наблюдаваше с каква лекота го завърта, за да улови вятъра. В синхрон с нея, той отпускаше или стягаше плющящото платно. Докато лодката препускаше по вълните, гонена от вятъра, Рийв чу Бри да се смее, когато платната се издуваха.
— Великолепно — извика тя. — Върха. Толкова свободно, толкова просто.
Вятърът я въодушевяваше. Скоростта при този първи морски пробег бе от основно значение. Свободата, след като си бил толкова дълго под властта на други, бе опияняваща. Контрол, ето че Бри най-сетне откри нещо, което можеше да контролира. Ръката й държеше умело руля и го извиваше леко в зависимост от движенията на Рийв, когато бе необходимо да го следва.
Прегради, задължения, отговорности, всичко това се стопи и изчезна. Останаха само вятърът и водата. Тук времето нямаше значение. Можеше да забрави за него, както сигурно бе правила и преди. А сега вече знаеше, че ще направи така отново. Слънцето бе точно както трябва през една ваканция. Грееше ярко, кръгло, топло и струеше златни лъчи от небето, които побеляваха в морето. Тя задържа руля с коляно и се измъкна от огромната памучна риза. Бикините й не бяха особено скромни, ала Бри искаше да почувства и вятъра, и слънцето по кожата си. Управляваше умело и избягваше другите лодки. Уединението бе нещо, което не би пожертвала.
Поне няколко часа щеше да бъде егоистка. Поне няколко часа нямаше да е принцеса, а просто една жена, галена от вятъра, милвана от слънцето. Със смях отметна косата си назад, а вятърът отново я преметна пред лицето й.
— Правила съм това и преди.
Рийв се отпусна. Вятърът си вършеше работата в този момент.
— Тази лодка е твоя — каза той. — Според баща ти, Бенет е най-добрият ездач, Александър — най-добрият фехтувач, но ти се най-добрият моряк в семейството.
Тя се замисли и прокара длан по лъскавата махагонова рейка.
— Либерте — изрече тихо, замислена за свободата, на която бе кръстена лодката. — Струва ми се, че също както и малката ферма, съм използвала тази лодка, за да мога да бягам.
Рийв се обърна, за да я погледне. През тъмните му очила Бри изглеждаше златна и великолепна. Примитивна, желана, и въпреки това някак изгубена. Каквито и да бяха намеренията му, нямаше смисъл да е мил и любезен.
— Бих казал, че си го заслужила. Не е ли така?
Тя издаде някакъв звук на несъгласие, може би на несигурност.
— Само се чудя дали съм била щастлива преди. Понякога ми се струва, че като си спомня, ще ми се иска нещата да останат такива, каквито са сега. Всичко това е ново, нали разбираш?
— Ново начало ли? — Помисли си за собствената си ферма и за своето ново начало. Ала той поне знаеше къде бе приключил със стария живот и откъде започваше новият.
— Не казвам, че не искам да си спомня. — Бри наблюдаваше Рийв как свали тениската през главата си и я запокити на една страна. Изглежда толкова естествен, каза си тя, толкова освободен. Банският му бе плитък, но това не я притесни. Беше се притискала до това тяло. Не можеше да не си спомни усещането. Той бе слаб и мускулест. Малки капчици блестяха по кожата му. Опасен мъж. Ала нима опасността не беше нещо, срещу което трябваше рано или късно да се изправи?