На каква обективност можеше да разчита, повтаряше си Рийв. Той й бе признал самата истина, когато каза, че мисли за нея всяка сутрин.
— Не си напълно сигурен — прошепна тя и докосна бузата му. У нея се надигаше желание, по-бързо и по-свободно, отколкото бе очаквала. Разбираше, че Рийв изпитва съмнения. Колебаеше се. Това я облекчи, но я възбуди също така. Колко ли щеше да се притесни, ако той бе сигурен, а тя се окажеше единствената нервна. — Аз съм твоя без миналото си. За момента, само за този момент нека забравим какво бъдеще ни чака. Само днешният ден, Рийв. Само един час, един миг.
Това той можеше да й подари. Щеше да й го даде. Щеше да приеме само това. Този път устните им не се докоснаха леко и кратко. Когато става въпрос единствено за мига, нещата придобиват сила. Те водят напред, изискват. Страстта се надига, страстта се оттегля. Страстта е свободна.
Това бе само за миг. И двамата се бяха съгласили, така бяха решили заедно. И двамата забравиха.
Телата им се притиснаха едно до друго. Устните вкусваха. Глад, какъв глад. Рийв усети дланите й по гърба си, малки, гладки, отново с грижливо поддържани нокти. Първо го галеха, след това притискаха и задържаха. Сила, как се излъчваше от нея и скриваше нежността. Нужда, как пулсираше до тялото му и го караше да забрави логиката, плановете си, решенията. В копнежа няма логика, за страстта няма планове. Мирисът на море бе едва доловим. Парфюмът й го замая. Рийв я привлече върху тясната койка.
Бри усети ръбовете на тъканата постеля, когато се отпусна на нея. Беше й казал да не очаква рози, нито пък сатенени чаршафи. Ала тя не ги искаше. Илюзиите не бяха от значение. Бри търсеше реалността. С него я бе открила.
Краката им се преплетоха, те се опиваха един от друг. Някои пътешествия са бързи и необуздани. Тя вече не можеше да мисли, дали бе изпитвала подобно нещо и преди? Сегашният момент бе всичко, което имаха. Отвори очи и го погледна. Лицето му бе близко, заслонено в сянка. Изпълваше кръгозора й. Сегашният момент бе всичко, което искаше.
Посегна да привлече главата му към себе си. Сладост. Сигурно розовите цветчета, сгорещени на слънцето, имат такъв вкус. Натрапчив, също като греяно вино. Опияняващ, като току-що отворено шампанско.
Колкото повече отпиваше, толкова по-добре разбираше какво означаваше истинска алчност. А след това я докосна и разбра какво бе несдържаност.
Бри бе като скулптура, изящно изваяна, създадена с любов. Но тя бе от плът и кръв. Движеше се под дланите му, трептеше. Всеки може да се възхищава на една статуя, да се остави до го очарова, да я разглежда. И той можеше да го стори, докато погледът му се опиваше, а ръцете му я галеха. Ала това бе жената, която желаеше. Жената, която вече добре разбираше, която изгаряше от същото нетърпение като него.
Бри се изви със стон на удоволствие и го притисна под себе си, така че да може да го докосва свободно. Вътре в нея пулсираше желание, диво, без очертания, без начало и край. Сигурно затова не се бореше срещу него. Сигурно затова нямаше начало.
Искаше да усети наситения мъжки вкус. Стори го. Искаше да види бледата си женска ръка на загорялата му кожа. Стори го. Усещанията я отведоха на място, което не би могла да опише с обикновени логични думи, но тя разпозна щастието.
Когато усети, че горната част от банския й се разхлабва, не се засрами, усети единствено удоволствие. Докосни ме. Това бе песента, която чуваше миг преди неизречените дума да се сбъднат.
Изпаднали в забвение един до друг, те се извиваха на койката, изискваха и даваха, предлагаха и вземаха. Устата му следваше ръцете, Бри тръпнеше и възкликваше от изумление и доволство. Ако имаше още, беше готова за още. Ала ако това бе всичко, не се нуждаеше от нищо повече. Знаеше ли тя, че тялото й бе събрало такава чувственост? А Рийв дали бе знаел? Колкото и невероятно да бе, той сякаш знаеше къде да я докосне, къде иска да се спрат устните му. Не бе готов за нищо по-малко.
Дръзка и уверена, Бри задърпа плиткия му бански, докато между него и ръцете й не остана нищо. Възбуда нахлу у нея, когато Рийв простена, когато се предаде. Тогава усети как го напускат и последните задръжки.
Той бе любил и преди. Помнеше какво усещане създава женското тяло, какво бе да се потопиш в страстта. Защо тогава не си спомняше нищо подобно? Ако някога желанието го бе притискало така неудържимо, Рийв поне не помнеше. Неочаквано край тях нямаше нищо, нито лекият плясък на вълните, нито слънцето, което нахлуваше през вратата, нито едва доловимото полюшване на лодката. Съществуваше единствено Габриела, силна, стегната и прелъстителна. Съществуваше единствено Габриела и едно непреодолимо желание, преплетено с чувствата му, което той не смогваше да удържи. Нямаше как да се пребори с нещо, което не разбираше. Вместо това се предаде и на желанието, и на нея.