— Може и да съм по-млад — изсъска през зъби Александър, — но съм мъж и много добре знам какви мисли минават през ума на един мъж, когато гледа една жена, както онзи американец те гледа.
— Александър, не трябва ли да престанеш да говориш за него като за „американеца“? Все едно че става въпрос за някаква по-низша порода. И освен това — продължи Бри, преди той да успее да отговори, — ако не ми харесваше начина, по който Рийв ме гледа, сама щях да сложа край. В състояние съм и сама да се грижа за себе си.
— Ако беше така, нямаше да ни се налага да преминем през онзи кошмар преди няколко седмици. — Видя я как пребледня, ала гневът го тласна още по-напред. — Ти беше отвлечена, държана в плен, а след това се наложи да те изпратят в болница. Дни наред чакахме, молехме се и седяхме бездейни. Не ти ли хрумна, че сме преживели истински ад? Може и да не ни помниш, може и да не означаваме нищо за теб сега, но това не променя начина, по който се чувстваме.
— Да не би да мислиш, че ми е приятно? — Внезапно от очите й рукнаха сълзи. Ако ги беше очаквала, можеше и да успее да ги спре. — Не знаеш ли колко усилия полагам, за да си върна паметта? Сега ме притискаш в ъгъла и ме критикуваш и обиждаш.
Гневът се стопи и отстъпи на чувството за вина. Той бе забравил колко самотна му се стори, когато я видя край прозореца.
— Не е ли било винаги така? — попита тихо Александър. — Винаги казваше, че се опитвам да управлявам Кордина, като властвам над вас с Бенет. Извинявай, Бри. Обичам те. Ала не мога да спра да те обичам, докато станеш готова.
— О, Алекс. — Тя пристъпи към него и за пръв път го притисна към себе си. Той беше висок, изправен, силен. Но сега усети гордост. Не й беше лесно да чака, докато нещата се изяснят, нито пък щеше да е лесно за мъж като брат й. — Често ли се караме?
— Непрекъснато. — Алекс я притисна по-здраво за миг, след това я целуна по косата. — Татко все казва, че е защото и двамата си мислим, че знаем всичко.
— Е, аз поне вече не мога да твърдя подобно нещо. — Пое си бързо дъх и се отдръпна. — Моля те, Алекс, недей да мразиш Рийв. Не мога да твърдя, че не го мразех и аз в началото, ала истината е, че той жертва прекалено много, като остана тук и се съгласи на всички тези маневри, вместо да се прибере.
— Трудно е. — Алекс пълна ръце в джобовете си и погледна през прозореца. — Знам, че не е обвързан с никакви задължения и че ни прави услуга. Всъщност дори го харесвам.
Бри се усмихна и си спомни, че Бенет бе използвал същия израз.
— Надявах се да е така.
— Просто смятам, че подобни неща не бива да излизат извън семейството. Като че ли не ни стигаше Лубе, само дето не можем без него.
— Много ли ще се ядосаш, ако ти кажа, че предпочитам Рийв да е около мен, пред Лубе?
За пръв път видя Александър да се усмихва широко. Усмивката му бе бърза и искрена.
— Щях да ти кажа, че си си изгубила ума, ако беше обратното.
— Ваше Височество…
И Александър, и Бри се извърнаха. Джанет Смидърс направи изискан реверанс към всеки поотделно.
— Моля да ме извините, принц Александър, принцеса Габриела.
Както обикновено, тя бе безупречно облечена, тъмната й коса прибрана на кок, а по слабото й лице се забелязваше изключително дискретна козметика. Говореше със съвършен акцент, всяка дума произнасяше ясно и отчетливо. Костюмът й бе класически и строг. Бри го намери за скучен и никакъв. Но Джанет Смидърс беше работлива интелигентна, умна и дискретна. Ако беше в стая с повече от четирима, никой нямаше да я забележи. Сигурно главно поради тази причина Бри се чувстваше длъжна да се държи мило с нея.
— От мен ли имаше нужда, Джанет?
— Търсиха ви, Ваша Светлост, госпожица Кристина Хамилтън.
— Госпожица… — Бри се поколеба за момент и се опита да си спомни нещата, които знаеше за това име.
— Бяхте заедно в колежа — помогна й Александър и обви раменете на Бри с ръка. Изведнъж се усети, че и обяснява за най-добрата й приятелка. Докосването му бе нежно. — Тя е американка. Дъщеря на строител.
— Да, ходила съм и на гости в… Хюстън. В пресата твърдят, че сигурно ще бъде поканена на сватбата ми, че може дори да ми е шаферка. — Бри се замисли за изрезката, която й бяха дали. Висока зашеметяваща жена с тъмна коса като истинска грива и игрива усмивка. — Значи се е обаждала, Джанет. Каза ли нещо?
— Помоли да ви намеря, Ваша Светлост. — По нищо в гласа на Джанет не можеше да се разбере какво мисли по въпроса. — Трябва да ви предам, че ще позвъни отново точно в един.
— Ясно. — Бри развеселено погледна часовника си. Значи й оставаха петнадесет минута. — Добре, май трябва да си отида в стаята. Джанет, ако нямаш нищо против, би ли проверила балната зала вместо мен и отбележи какво още трябва да се свърши. Страхувам се, че не ни остава много време.