— Разбира се, Ваша Светлост. — Тя отново направи изискания си, ала лишен от всякакво чувство реверанс и тръгна по коридора.
— Колко изключително безлична жена — отбеляза Александър, когато бе сигурен, че тя вече не можеше да го чуе.
— Алекс — измърмори Бри като порицание, въпреки че самата тя бе напълно съгласна със забележката.
— Знам, че препоръките й са безупречни, но, о, Боже, сигурно е страшна досада да се разправяш с нея всяка сутрин.
Ври помръдна леко с рамене, сякаш искаше да ги свие.
— Не е кой знае колко стимулиращо. Ала сигурно съм имала някаква причина, за да я назнача.
— Ти каза, че търсиш неомъжена жена, към която да не се привързваш. Когато Алек напусна… Предшественичката на Джанет… Ти бе нещастна дни наред.
— Виждам, че изборът ми е бил правилен. — Когато Александър я дари с още една от бързите си усмивки, тя отново сви рамене. — Трябва да слизам, преди Кристина да позвъни. — Не добави, че иска набързо да прегледа записките си и да си спомни каквото трябва за Кристина Хамилтън. Преди да тръгне, протегна ръка. — Приятели ли сме?
Александър пое ръката й и се поклони на шега.
— Приятели, но въпреки това ще държа под око американеца.
— Както искаш — изрече небрежно Бри и тръгна по коридора. Алекс гледа след нея, докато тя зави към стълбите. Май трябваше да си поприказва с Рийв Макджий.
Щом влезе в малкия си хол, Бри се настани на канапето с купчина бележки. Беше си записвала всякакви подробности от казаното от Рийв и секретарката. Всичко бе подредено в азбучен ред, прилежно и подробно. Налагаше се да разполага с подробностите. Записките бяха единствените й сведения за хора, които някога бе познавала много добре. Щом амнезията трябваше да остане добре пазена тайна, не биваше да прави глупави грешки.
Кристина Хамилтън, помисли си тя и разгърна двете страници, които съдържаха всичко за жената, била някога нейна приятелка. Бяха прекарали четири години в Сорбоната в Париж. Когато Бри затвори очи, й се стори, че вижда Париж, мокрите от дъжда улици, натовареното движение, прелестните стари сгради, прашните малки магазинчета, градините, които изпълваха сърцето ти с цвят. Само че от Кристина Хамилтън нямаше и следа.
Крис, поправи се Бри, когато забеляза галеното име. Крис учеше изкуство, а сега притежаваше галерия в Хюстън. Имаше и по-малка сестра, Ив, която Крис ту хвалеше, ту презираше. Имаше и любовни истории. Веждите на Бри се извиха, когато прегледа списъка на мъжете с които Крис бе имала връзка. Ала тези връзки не бяха достатъчно дълбоки, за да се ожени. На двадесет и пет тя си оставаше сама, преуспяла независима художничка и делова жена. Бри усети как я пробожда завист, която бързо изчезна и остана почти незабелязана.
Интересно, мислеше си тя. Дали двете са били съпернички? Бяха й дали факти, данни, различна информация, но никой не можеше да прецени чувствата й.
Когато личният й телефон звънна. Бри държеше записките в една ръка, а с другата пое слушалката.
— Ало.
— Най-малкото, което можеш да направиш, когато ти звъни стара приятелка чак от другата страна на Атлантическия, е да си на телефона.
Гласът й хареса. Беше топъл, сух и малко ленив. Този път Бри усети съжаление, че не познава чувствата си.
— Крис… — Поколеба се, а след това се остави на инстинктите си. — Не знаеш ли, че кралските особи имат много натоварен график?
Смехът я възнагради за опита, ала тя не се отпусна.
— Нали знаеш, че когато короната ти натежи прекалено много, можеш да притичаш до Хюстън. Честна дума, още едни ръце ще ми дойдат добре в галерията. Всъщност как си, Бри?
— Аз… — Странно, но усети как у нея напира желание да разкаже всичко. Имаше нещо толкова успокояващо в гласа без лице. Не забравяй за задълженията, напомни си тя. За отговорностите. — Много добре.
— Ей, аз съм Крис, нали не си ме забравила. О, Боже, Бри, когато прочетох за отвличането, за малко… — Тя замълча и Бри едва долови изречената ругатня. — Знаеш ли, говорих с баща ти. Искаше ми се да дойда. Той пък каза, че това едва ли ще бъде най-доброто за теб.
— Май не. Имах нужда от време, ала се радвам, че си искала да дойдеш.
— Няма да те разпитвам за това, миличка. Сигурна съм, е най-доброто е да забравиш цялата тази работа.
Бри се засмя неудържимо.
— Точно това се опитвам да направя.
Крис изчака за миг, не особено доволна от реакцията на Бри. Най-сетне заговори отново.
— Искам да те питам какво става в Камелот?
— Какво да става?