— Този потаен вихрен романс, който завърши с годеж, Бри. Знам, че винаги си била изключително дискретна, но не мога да повярвам, че не си ми казала и думичка за Рийв Макджий.
— Май не знаех какво да кажа. — Това не бе далече от истината, помисли си с горчивина Бри. — Всичко се случи толкова бързо. Нито бяхме мислили, нито бяхме говорили за годеж, когато Рийв пристигна миналия месец.
— Какво казва баща ти?
Бри се усмихна кисело, доволна, че не се налага да внимава за изражението си.
— Може да се каже, че той го уреди.
— Да не си помислиш, че не одобрявам? Американец, бивше ченге… Ти все казваше, че няма да се ожениш за някой прекалено подходящ.
Бри се подсмихна.
— Май съм говорила сериозно.
— Всъщност вече си мислех, че никога няма да се решиш на такава стъпка. Винаги си била прекалено предпазлива и внимателна с мъжете. Помниш ли онзи модел от часовете на професор Дебар?
— Мъжът ли? — опита се да улучи Бри и бе възнаградена с дълъг искрен смях.
— Ами да. Погледна онзи великолепен екземпляр на мъжко съвършенство и го нарече плиткоумен и суетен опортюнист. Останалите пък ни течаха лигите по гръдните му мускули, а той взе, че се захвана със Силвия за петдесет хиляди франка.
— Горката Силвия — промърмори Бри, без да разбира за какво точно става въпрос.
— Ами, тя можеше да си го позволи. Както и да е, Бри, знам че си заета. Звънвам, за да се самопоканя и да доведа и Ив с мен за няколко дни.
— Знаеш, че си винаги добре дошла — каза машинално Бри, като умът й препускаше. — Нали ще дойдете за бала? Можете ли да останете?
— Това беше идеята. Надявам се да не се сърдиш, че ще домъкна и Ив, но това момиченце направо е подлудило татко. Бри, малката тиква иска да става актриса.
— Ами?
— Знаеш, че при татко няма шест-пет. Той не може да си представи една от любимите си щерки, облечена във фър-фър костюми и наклепана с грим. Виж, ако искаше да става театрален агент… Както и да е, мислех, че и на двамата ще им дойде добре, ако ги делят няколко хиляди километра поне за седмица. Значи, ако ви се намират две излишни легла в онзи палат…
— Е, в краен случай ще разгънем диваните.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Ще пристигнем в деня преди бала. Ще мога да ти помогна… И да се запозная с възлюбления. Между другото, Бри, какво е да си влюбен?
— Ами… — Бри сведе поглед към пръстена и си спомни омаята, която я превземаше само след един негов поглед, след едно докосване. — Не се чувстваш много в твои води.
Крис се разсмя.
— Ти да не си си мислила, че ще е друго? Грижи се за себе си, скъпа. Скоро ще се видим.
— Чао, Крис.
След като затвори, Бри поседя неподвижна. Беше успяла. Кристина Хамилтън не заподозря нищо. Бри си беше остроумна, весела и… Лъжлива. В прилив на лошо настроение тя запокити бележките, а те се разпиляха и полетяха към пода. Продължи да се мръщи, дори когато чу дискретното почукване на вратата.
Не, няма да ги вдигна, реши Бри. Ще ги оставя там, където са, там им е мястото.
— Да, влез.
— Моля да ме извините, Ваша Светлост. — Джанет влезе в хола, тиха и невзрачна, както обикновено. — Помислих, че ще искате да разберете, че балната зала е наред. В момента заканват пердетата. — Въпреки че погледна към пръснатите по пода бележки, тя не каза и дума. — Говорихте ли?
— Да. Да, говорих с госпожица Хамилтън. А ти можеш да предадеш на баща ми, че тя не заподозря нищо.
Джанет стискаше скромно ръце пред себе си.
— Моля да ме извините, Ваша Светлост, не разбрах?
— Да не би да се опитваш да ме убедиш, че не му докладваш? — попита Бри. Изправи се, разкъсвана от чувство за вина и чувство на отчаяние. — Веднага забелязах колко внимателно ме следиш, Джанет.
— Доброто ви състояние ме засяга пряко, Ваша Светлост… — Гласът на Джанет си оставаше напълно безличен, а ръцете й не трепваха. — Ако съм ви обидила…
— Обиждат ме подмолните действия — отвърна Бри. — И то много.
— Сигурно Ваша Светлост се чувства…
— Изобщо нямаш представа как се чувствам — прекъсна я Бри, врътна се и понечи да излезе от стаята. — А и как би могла? Ти помниш ли баща си, брат си, най-близките си приятели?
— Ваша Светлост… — След миг Джанет пристъпи крачка напред. Към това избухване и тази емоционалност трябваше да се подходи с внимание. — Изглежда никой от нас не ви разбира истински, ала това не означава, че не ни е грижа. Ако има нещо, с което мога да ви помогна…
— Не. — Вече по-спокойна, Бри се обърна. — Не, нищо. Извинявай, Джанет. Не трябваше да ти викам.
Усмивката й бе едва забележима и не промени изражението й.
— Но вие трябваше да се развикате на някого. Надявах се… Искам да кажа, мислех, че след като поговорите със стара приятелка, ще си спомните поне нещо.