— Тогава трябва да те предупредя да внимаваш. — Лицето на бавачката изглеждаше състарено и бледо на утринната светлина, ала очите й бяха без възраст. — Когато една жена е влюбена в мъжа, с когото е, тя рискува много повече от тялото си, много повече от времето си. Разбираш ли ме?
— Да, струва ми се, че да. — Бри се усмихна и пристъпи, за да коленичи в краката на възрастната жена. — Защо си спала цяла нощ в стола, вместо в леглото си?
— Може и да си си намерила любовник, но аз все още се грижа за теб. Донесох ти топло мляко, защото не спиш добре.
Бри извърна очи и забеляза чашата от дебело стъкло на масата.
— И те притесних, защото ме няма. — Тя поднесе твърдата малка ръка на жената към бузата си. — Извинявай, бавачке.
— Предположих, че си с американеца. — Тя се поусмихна. — Жалко, че кръвта му не е толкова синя, колкото очите, ала можеше и да е по-зле.
Диамантът натежа на пръста й.
— И все пак това си остава само един сън, нали?
— Ти не сънуваш достатъчно — отсече рязко бавачката. — Затова ти донесох млякото и открих, че ти трябва друг вид успокоение.
Този път Бри се разсмя.
— Ще ми се скараш ли, ако си призная, че предпочитам другото успокоение?
— Само ще те посъветвам да не споделяш все още предпочитанията си с баща ти. — Гласът на бавачката стана сух, но прозвуча весело, когато Бри й се усмихна. — Май няма да имаш нужда и от другото успокоение, което ти бях донесла. — Тя се пресегна и дръпна една обикновена кръглолика кукла в съдрана рокличка. — Когато беше дете и станеше неспокойна, винаги посягаше към нея.
— Горката грозница — прошепна Бри и я взе.
— Наричаше я Парцаливата Хенриета.
— Надявам се да не е имала нищо против — каза Бри я прокара пръсти по косата на куклата. След това сякаш се вдърви и притихна.
Малко момиченце, в малко легло с розови пердета, розови чаршафи и розова завивка. Бели къдри на куклената маса. Розови пъпки по тапетите. Някъде отдалече се носи музика. Бавен романтичен валс. Ето една жена, жената от портрета, усмихната, нашепваща нещо през смях, докато се навежда над леглото, а изумрудите на ушите й улавят приглушената светлина. Роклята й, също като изумрудите, е наситенозелена. Тя шумоли приятно, като всяка коприна. Мирише на ябълков цвят, на пролет, на младост.
— Габриела… — Бавачката постави ръка на рамото на Бри и леко го стисна. Под тънкия халат усети, че кожата й бе леденостудена. — Габриела.
— Стаята ми — прошепна Бри и продължи да се взира в куклата. — Стаята ми, докато бях дете… Какъв цвят беше?
— Розова — отвърна колебливо възрастната жена. — Цялата бе в розово и бяло, също като захарна торта.
— Ами майка ми? — Пръстите на Бри се стегнаха върху парцаливата кукла, ала тя не усети. По челото й избиха капчици пот, но Бри не забеляза и това. Стига да упорстваше, стига да не спираше, щеше да вижда и да си спомня. — Тя имаше ли зелена копринена рокля? Изумруденозелена бална рокля?
— Без презрамки. — С истинско усилие старицата запази гласа си спокоен и тих. — Силно пристегната на талията. Много богата и разкроена.
— И миришеше на ябълков цвят. Беше толкова красива.
— Да. — Силните пръсти на бавачката не пускаха рамото й. — Спомняш ли си?
— Аз… Тя дойде да ме види. Имаше музика, свиреха валс. Тя дойде да ме завие.
— Винаги го правеше. Първо теб, после Александър и накрая Бенет. Баща ти също се качваше, ако успееше да се измъкне, ала и двамата се отбиваха в детските стаи, преди да си легнат. Сега ще отида да извикам баща ти.
— Не. — Бри притисна куклата към себе си. Не успяваше да задържи спомена. Почувства се слаба и без дъх. — Недей още. Това е всичко, което си спомних. Само една-единствена картина, а искам още толкова много. Бавачке… — С очи, пълни със сълзи, Бри отново вдигна поглед. — Обичала съм я. Най-сетне го усетих. Обичала съм я толкова много. Сега, като си спомних, все едно че отново съм я изгубила.
Докато старата бавачка я галеше по косата, Бри сведе глава и заплака. Вратата на стаята се отвори едва-едва и след това се затвори напълно безшумно.
— Значи, отиваш да се повозиш извън града.
Бри бе в главното антре и се взираше в баща си. Лицето й бе грижливо гримирано. Нямаше и следа от плача. Само че не бе толкова лесно да скрие нервността си. Увиваше дръжката на чантата на пръста си, въпреки че я бе поставила на рамо.
— Да. Казах на Джанет да отложи всички ангажименти. Нямаше нещо особено важно, само проба, някои документи в ПДИ, но ще ги прегледам утре.
— Бри, не е нужно да ми даваш обяснение защо си решила да си вземеш почивен ден. — Въпреки че не бе сигурен как ще приеме тя нещата, Арманд пое ръката й. — Прекалено много ли искам от теб?