Арманд продължаваше да го наблюдава със сериозно изражение, но Рийв забеляза весела искрица в погледа му.
— Да, и на мен така ми казаха. Щом настояваш, нека да е така. Само че аз съм в нужда. В наистина голяма нужда. Сега няма да настоявам. — Арманд много добре знаеше кога да настоява и кога да престане. — Помисли малко над нещата, които казах. Утре можем да поговорим отново, а и ти ще имаш възможност да се видиш с Габриела. Междувременно, бъди наш гост. — Той стана и показа, че това бе краят на разговора. — Колата ми ще те откара обратно в двореца. Аз ще остана тук още малко.
Късното следобедно слънце навлизаше в стаята. Рийв усети, че му се пуши, докато наблюдаваше играта на лъчите по пода. Разговаря отново с Арманд, по време на закуска в покоите на принца. Рийв много добре разпознаваше стаената решителност и пълновластието. Беше отрасъл с тях.
Изруга тихо и погледна през прозореца към планините, които така красиво обгръщаха Кордина.
Защо, по дяволите, беше тук? Собствената му земя бе на хиляди километри и го очакваше да я изоре. Вместо това се мотаеше в тази малка приказна страна, с изкусително мек въздух и синьо море пред прага. Изобщо не трябваше да идва, си каза ядно Рийв. Когато Арманд му се обади, просто трябваше да се извини и да откаже. А когато и баща му звънна, за да придаде тежест на молбата на принца, Рийв трябваше да му обясни, че нивите го чакат за оран и сеитба.
Само че не го направи. Младият мъж въздъхна и трябваше да си признае защо стана така. Баща му го бе молил за толкова малко неща, а пък му бе дал толкова много. Приятелството, което свързваше посланик Франсис Макджий и Негово Кралско Височество Арманд Кордински, бе силно и непресторено. Арманд пристигна в Щатите за погребението на майка му. Не можеше да забрава колко бе важна тази подкрепа за баща му.
А и не беше забравил принцесата. Продължи да се взира през прозореца. Зад него, жената спеше в болничното легло, бледа, уязвима, крехка. Рийв си я спомни каква бе преди десет години, когато придружаваше родителите си по време на едно гостуване в Кордина.
Случи се на шестнадесетия й рожден ден. Той бе малко над двадесет и вече работеше в полицията. Не хранеше никакви илюзии. И определено не вярваше в приказки. Но Нейна светлост Габриела бе сякаш излязла от приказка.
Роклята й, все още я помнеше, бе от бледозелена коприна, пристегната в невероятно тънката й талия, а надолу бухваше като облак. Кожата й искреше от младост и жизненост. Косата й бе прихваната с изящна диамантена диадема, която блестеше, искреше и пръскаше плам по наситено кестенявите й коси. Всеки мъж копнееше да прокара пръсти през такава коса и да усети, че му принадлежи. Лицето й бе сякаш създадено от рози, мляко и нежност, с пълни устни, готови да изрекат примамливи обещания. А пък очите… Рийв ги помнеше най-добре от всичко. Очите й, под тъмните извити вежди, бяха обградени от гъсти дълги мигли и приличаха на истински топази.
Почти с нежелание се обърна към нея.
Лицето й все още бе нежно, може би дори повече, отколкото преди, защото сега вече бе жена. Високите скули й придаваха изискано достойнство. Кожата й бе бледа, сякаш животът и младостта й бяха отнети. Косата й все още бе гъста и наситена, ала сресана назад и така лицето й таеше някаква уязвимост. Красотата не я бе напуснала, но бе толкова деликатна, че човек се страхуваше да я докосне.
Едната й ръка почиваше на гърдите и Рийв забеляза блясъка на диаманти и сапфири. Ноктите и бяха къси и изпочупени, сякаш ги бе гризала или счупила. Спомни си, че когато бе на шестнадесет, на китката си носеше перлена гривна.
Именно този спомен събуди гнева у него. Беше минала седмица от отвличането й, два дни, откакто млада двойка я бе открила, припаднала край пътя, и все още никой нямаше представа какво бе преживяла. Спомни си уханието на парфюма й преди десет години. А тя не помнеше дори собственото си име.
Някои тайни просто можеха да бъдат зарязани да събират прах и никой нямаше да се сети за тях, за други хората се чудеха, обсъждаха ги, ала оставяха разрешението им на по-умните и компетентните. Но ето че съществуваха и тези, които те държаха в напрежение и те предизвикваха да предприемеш нещо. Тъкмо те дразнеха онази страна у него, която не обичаше въпроси без отговор, неясни гатанки и го подтикваха да намери начин да ги разреши, а пък той си въобразяваше, че вече бе овладял този подтик.
Арманд постъпи много умно, помисли си, мрачно Рийв, като му предложи сам да посети принцеса Габриела. Какво да прави с нея, питаше се той. Какво, по дяволите да направи? Трябваше да се заеме със собствения си живот, който сам си бе избрал. Един мъж, поел към ново начало, нямаше време да се забърква с проблемите на другите. Нали тъкмо от чуждите проблеми се опитваше да се откъсне?