— Не… — поклати глава Бри. — Не знам.
— Никога не мие било по-трудно да съм и владетел, и баща. Ако ме бе помолила… — Пръстите му стиснаха ръбата й. — Ако искаш, Габриела, ще заминем някъде за седмица-две. На морско пътешествие, може би, или пък да се разходим до къщата в Сардиния.
Как да му каже, че не помни къщата в Сардиния. Вместо това се усмихна.
— Няма нужда. Доктор Франко трябва да ти е казал, че съм здрава като бик.
— А пък доктор Кижински ми каза, че все още те измъчват образи, сънища.
Тя си пое дълбоко дъх и се опита да не съжалява, че най-сетне се бе решила да разкрие всичко на психиатъра.
— За някои неща е нужно по-дълго лечение.
Не можеше да я моли да разговаря с него така, както разговаряше с Рийв. Тези неща избликваха от сърцето. Ала не можеше и да забрави колко често се бе сгушвала на скута му, склонила глава на рамото му, докато си излизаше чувствата.
— Изглеждаш ми изморена — прошепна той. — Чистият въздух ще ти се отрази добре. В мачтата ферма ли ще ходите?
Бри го наблюдаваше спокойно. Не биваше да се разколебава.
— Да.
Арманд забеляза решимостта й и й се възхити.
— Когато се върнеш, ще ми разкажеш ли какво си си спомнила, какво си почувствала?
За пръв път ръката й се отпусна в неговата.
— Да, разбира се. — Заради него, зарази жената с изумруденозелената рокля, която я завиваше. Бри се приближи и го целуна леко по бузата. — Не се притеснявай за мен. Рийв ще бъде до мен.
Арманд се постара да не покаже, че се чувства отблъснат, докато я наблюдаваше как се отдалечава по коридора. Един от портиерите й отвори вратата и тя излезе на слънце.
Рийв мълча дълго. Караше сравнително бавно по лъкатушещия път покрай брега. Притеснение. Веднага го усета, но не можа да открие каква бе причината. Щеше да изчака.
Оставиха Кордина зад себе си, а след това подминаха и пристанището Лебар. От време на време минаваха покрай някоя къща с грижливо поддържана градина, където цветята растяха на туфи. По този път бе тичала през нощта, за да се спаси. Той се зачуди дали знае.
Бри не забелязваше нищо познато, нищо, което да я накара да се почувства напрегната. Въпреки това бе напрегната. Наоколо бе толкова красиво и спокойно, с разпръснати скали. Беше тихо, ведро, живописно, истинска идилия. И въпреки това тя продължаваше да стиска презрамката на чантата.
— Искаш ли да спрем, Габриела? Предпочиташ ли да отидем другаде?
Тя бързо се извърна към него, а след това също толкова бързо отмести поглед.
— Не. Разбира се, че не. Кордина е много красива страна, нали?
— Защо не ми кажеш какво има?
— Не съм сигурна. — Бри си наложи да отпусне ръка на скута си. — Чувствам се неудобно, сякаш надничам зад собственото си рамо.
Рийв бе решил да отговаря на всички въпроси, без да смекчава отговора и без да го украсява.
— Тичала си по този път преди месец. Имало е буря.
Пръстите й се стегнаха. Тя отново си наложи да ги отпусне.
— Към града ли съм тичала, или в обратна посока?
Той я погледна отново. Дори не се бе сетил да направи подобна връзка. Изпита уважение към последователността на мислите й.
— Към града. Била си на около пет километра от Лебар, когато си припаднала.
Бри кимна.
— Значи съм имала късмет или по-скоро съм знаела достатъчно, за да тичам в правилната посока. Рийв, тази сутрин…
Съжаление, чудеше се той, а пръстите му стиснаха волана. Съжалението и здравият разум не идваха ли прекалено бързо…
— Какво?
— Бавачката ме чакаше в стаята ми.
Трябваше ли да му е смешно? Независимо от всичко, Рийв не можа да се сдържи, когато си представи картината.
— Поговорихме си. Понякога вечер ми носи топло мляко. Май снощи дори не ми бе минала през ума подобна възможност. — Тя се усмихна леко. — Донесе ми и една кукла, имала съм я още от дете. — Бавно, решена да спомене всяка малка подробност, Бри му разказа какво си бе спомнила. — И това бе всичко — каза най-сетне. — Само че този път не бе само впечатление, не бе сън. Спомних си наистина.
— Каза ли на друг?
— Не.
— Ще разкажеш на Кижински, когато се видите утре. — Това не бе предложение, а по-скоро нареждане. Тя се постара да не покаже недоволството си, а да прояви разбиране.
— Да, разбира се. Мислиш ли, че това е началото?
Рийв бе намалил, докато Бри говореше. Сега отново увеличи скоростта.
— Мисля, че ставаш по-силна. Това е бил спомен, с който си успяла да се справиш, може би спомен, от който си се нуждаела, преди да се изправиш пред останалите.
— И останалите ще се появят.
— И останалите ще се появят — потвърди той. Когато това станеше, тя нямаше да има повече нужда от него. Работата му щеше да е приключена. Фермата му…