Замисли се за земята си, ала му се стори, че го бе нямало години наред, а не няколко седмици. Това не бе за него просто едно тихо спокойно място, а самотно и празно. Щом се прибереше, нямаше да е вече същият мъж, със същите желания и стремления.
Рийв следваше упътванията, които му бяха дали, и зави по крайбрежния път, насочвайки се към морето. Тук пътят не бе прав и равен. Той намали.
Скоро дърветата станаха по-гъсти и заглушиха шума от морските вълни. Хълмовете изглеждаха по-зелени, а наоколо му се стори много спокойно. Чуха лай на куче, далечното мучене на крава. За миг си представи, че се прибира у дома.
Направи нов завой и пое по път, който бе целият в прах и камъни. След това, от едната страна пред тях се ширнаха поля, зелени и избуяли, а от другата растяха дървета.
— Това ли е?
— Да. — Рийв изгаси колата.
— Тук ли са намерили колата ми?
— Точно така.
Бри седна за момент и зачака.
— Защо винаги очаквам да стане лесно? — попита тя. — Все ми си струва, че когато видя нещо, когато позная нещо, то ще стане ясно и лесно. А изобщо не е така. Има моменти, когато усещам как стискам ножа в ръката си. — Бри сведе поглед към дланта си. — Усещам го, и щом го усетя, знам, че съм способна да извърша убийство.
— Всеки от нас е способен, когато обстоятелствата го позволяват.
— Не. — Привидно спокойна, тя скръсти ръце. Сдържаше разкъсващите съмнения в гърдите си, както я бяха учили, че се постъпва с личните съмнения. — Не ми се вярва. Да убиеш, да отнемеш живот, изисква разбиране, приемане на насилието. Една тъмна страна. При някои тя е по-силна и взема надмощие над другите инстинкти.
— А какво щеше да стане с теб, ако бе затворила очи и бе отхвърлила насилието? — Той стисна раменете й по-силно от необходимото и я накара да го погледне. — Блажени са бездейните, така ли, Бри? Би трябвало да знаеш по-добре.
Рийв бе в състояние да разпали чувствата й само с един поглед. Тя не можа да се въздържи.
— Аз не искам насилие в моя живот — отвърна разпалено. — Не искам и няма да приема факта, че съм убила човек.
— Тогава никога няма да излезеш от това състояние. — Гласът му бе груб, когато я натисна на седалката. — Ще продължиш да си живееш с фантазиите. Принцесата от замъка, хладна, дистанцирана и недостъпна.
— Ти ли ми говориш за фантазии? — Той я насилваше, нищо че тя самата го бе помолила да постъпва с нея тъкмо така. Рийв я насилваше да отстъпи към една черна граница. — Ти сам си създаваш илюзиите. Мъж, прекарал целия си живот в търсене на неприятности, който само приказва, че ще бъде доволен да си седи на верандата и да гледа как посевите растат.
Бри имаше право. Ярост и разочарование се надигнаха в гърдите му и проличаха в гласа му. Той си имаше мечти и фантазии, а тя се бе превърнала в една от тях.
— Аз поне знам каква е действителността и я приемам с широко отворени очи. Имам нужда от тази ферма по причини които ти отказваш да разбереш. Имам нужда от нея защото много добре знам на какво съм способен, какво съм свършил и какво ми предстои да свърша.
— И не изпитваш съжаления.
— По дяволите съжаленията. Утре може и да е различно. Имам избор. — Искаше му се да вярва, че е така.
— Имаш. — Изведнъж натъжена, Бри извърна поглед. — Сигурно тук се различаваме. Как мога да изживея живота, който съм длъжна да водя, като знам, че…
— М-м-м — прекъсна я Рийв. — Също както останалите от нас.
— Ти опростяваш нещата.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че титлата ти те издига над останалите?
Тя бе готова да се сопне, но се въздържа и само въздъхна.
— Притисна ме в ъгъла. Не, и аз съм човешко същество, и аз съм допускала грешки, и аз съм се страхувала. Да приема собствените си сенки изглежда е най-трудното.
— Искаш ли да продължиш?
— Да. — Бри протегна ръка към дръжката на вратата. — Да, искам да продължа. — Излезе от колата, огледа се и си пожела да знае откъде да започне. Може пък вече да бе започнала. — Идвал ли си тук преди?
— Не.
— Хубаво, тогава и за двама ни ще бъде за пръв път. — Тя заслони очи и се огледа. — Толкова е тихо. Чудя се дали съм имала намерение да засея тези поля някой ден.
— Говорила си за нещо такова.
— Ала не съм направила нищо по въпроса. — Бри тръгна напред.
Диви цветя бяха избуяли на воля и по полето, и покрай пътеката. Някои бяха жълти, други — сини. Дебели забързани пчели жужаха покрай тях. Тя забеляза пеперуда, голяма колкото дланта на ръката й, кацнала на някакъв цвят. Въздухът миришеше на трева, на плодородна почва. Бри пристъпваше напред без ясна цел.