Една сойка литна покрай тях, стресната от нашествието. Отлетя към дърветата, без да спира да се оплаква. Тук я нямаше вълшебната приказка, помисли си тя. Предстоеше трудна и тежка работа с почистването, разораването, засяването и едва тогава прибирането на реколтата. Затова ли мястото бе останало необработено? Отново ли мечтаеше и нищо повече?
— Защо съм купила това?
— Искала си едно местенце, което да е само твое. Искала си да можеш да се усамотяваш тук.
— Да избягам ли?
— Усамотение — поправи я той. — Има разлика.
— Но тук има нужда от къща. — Изведнъж станала нетърпелива. Бри се извърна в кръг. — Има нужда от човек. Погледни тук… Ако някои от дърветата се прочистят, къщата ще може да се сгуши и да гледа към полята. Там ще са конюшните. А, да, и пасище. И кокошарник. — Увлечена, тя направи още няколко крачки напред. — Ето, точно тук. В една ферма трябва да има пресни яйца. Трябва да има и кучета, и деца, нали така? Без тях не става нищо. Цветята ще увехнат, а смехът ще отлети. Тази земя не бива да остава така.
Рийв си представяше същата картина. Нали си бе мислил и за своята ферма по съвсем същия начин. И въпреки това двамата бяха много далечни.
— От всичко, което ми казаха, не е било да не я обичаш.
— Да, ала е оставена ей така. Нищо живо не може без грижи.
Подразнена от себе си, Бри се извърна и тръгна към избуялата висока трева. Докато вървеше, кракът й попадна на нещо, което издрънча в скалата. Рийв се наведе и вдигна червен термос, празен, със запушалка, без чашка отгоре. Той го задържа за дъното, за да не пипа повече, отколкото бе необходимо. Прекалено дълго бе работил като ченге.
— В сънищата си седиш на някакво тихо място и пиеш кафе от червен термос.
Тя трепна, сякаш става дума за нещо лошо.
— Да.
— И ти се е доспало. — Рийв небрежно подуши отвора, а умът му препускаше. Колко ли бе добра лабораторията в полицията на Кордина, запита се той. И защо никоя не бе прегледал основно фермата? Защо една улика, и то важна, е била изоставена? Дяволите да го вземат, на всяка дена трябваше да открие отговора.
Значи Бри бе минала оттук сама, разсъждаваше Рийв. Много внимаваше да не я насочва. След това сама, без всякакво колебание, посочи къде ще бъде къщата, обора. Ако бе седяла тук и преди… Той огледа наоколо, докато погледът му спря на огромна гладка скала. Тя бе само на няколко метра, а слънцето я огряваше и рано сутрин, и рано следобед. Това бе място за мечтател.
Да, ако е седяла там, мислила е, пиела е кафе…
— За какво си мислиш?
Рийв отново вдигна поглед към нея.
— Мислех, че може и да си седяла на онази скала там, да си пиела кафе, да си имала планове. Доспало ти се е и дори си се унесла. След това си се опитала да се отърсиш от сънливостта. Може би дори си успяла да се изправиш и да направиш няколко колебливи крачки към колата. — Той се обърна и погледна към своята кола. — Тогава приспивателното е подействало с пълна сила. Ти си припаднала и термосът се е претърколил настрани.
— Приспивателно в кафето?
— Така нещата се връзват. Който и да те е отвлякъл, е бил нервен и под огромно напрежение. Не са се и сетили за термоса. И за какво им е? Вече са имали теб.
— Тогава значи, става въпрос за някой, който познава навиците ми, който е знаел, че ще дойда тук този ден. Някой, който… — Бри прекъсна думите си, когато погледна надолу към термоса.
— Някой, който ти е близък — довърши той и вдигна термоса. — Достатъчно близък.
Тя усети студени тръпки. Изпита желание да се обърне и да побегне с всичка сила. Напрегна волята си и остана на място.
— И какво ще правим сега?
— Сега ще разберем кой ти е направил кафето и кой може да е имал възможността да добави нещо вътре.
Не й беше лесно да кимне в знак на съгласие.
— Рийв, не би ли трябвало от полицията вече да са стигнали до този извод и да са сторили необходимото?
Той погледна покрай нея и зарея поглед незнайно къде.
— И ти си го помисли, нали?
Бри сведе поглед към пръстените по ръката си. Един от тях бе с диамант, който би трябвало да символизира вяра и доверие. Другият бе със сапфири, които би трябвало да изразяват любов.
— Баща ми — подзе тя, но не довърши.
— Време е да поговорим с него.
За тях бе опасно да се срещат и въпреки това и двамата лъкатушеха с колите си по дългия неравен път към колибата. Сега бе такъв момент, че щеше да е много по-опасно, ако не се срещнеха.
Мястото бе изолирано, около него навсякъде бе избуяла зеленина и то бе доста грозно, една изоставена малка колиба на забравено парче земя, което никога не бе обработвано. Затова бе съвършено. Намираше се достатъчно близо до малката ферма и затова бе удобно, а от друга страна бе достатъчно далече от града и никой нямаше да го забележи. Прозорците бяха заковани, освен един, където гредите бяха провиснали. Вече бяха обсъждали възможността да изгорят съборетината и да оставят останките да гният, също като тялото, което заровиха в гората отзад.