— Термосът може да бъде предаден за анализ в лабораторията.
— Би трябвало. — Въпреки че очите му бяха спокойни той наблюдаваше внимателно всяко трепване на Арманд всяко изражение. Знаеше, че Арманд го наблюдава не по-малко внимателно. — Въпросът е, защо досега не е бил намерен този термос.
Арманд срещна погледа на Рийв. Когато заговори, думите му бяха изречени с властна, не с дружелюбна интонация.
— Изглежда от полицията са проявили нехайство.
— Изглежда доста хора са проявили нехайство. — Рийв откри, че не му бе толкова лесно, както едно време, да сдържа избухливостта си. По лицето на Арманд нямаше нищо друго, освен хладна пресметливост. Това не му хареса. — Ако в кафето е било разтворено приспивателно, както предполагам аз, то нещата стават ясни.
Арманд се пресегна за една от дългите си черни цигари и я запали бавно.
— Наистина.
— Приемате нещата твърде спокойно, Ваше Височество.
— Приемам ги както трябва.
— Аз също ги приемам както трябва. Ще отведа Бри от Кордина, докато тази работа не бъде разрешена. В двореца тя не е на сигурно място.
Арманд стисна зъби, но само за миг.
— Ако не бях загрижен за безопасността й, едва ли щях да те повикам.
— Ако не беше приятелството между семействата ни, никога нямаше да се съглася да дойда. — Отговорът на Рийв бе тих, ала категоричен. — А и това приятелство вече не е достатъчен стимул. Искам отговори.
Арманд изведнъж се превърна в кралска особа.
— Нямаш никакво право да ги изискваш от мен.
Рийв пристъпи крачка напред. Една-единствена крачка.
— Короната ви няма да ви защити.
— Достатъчно! — Бри скочи от стола и застана между Рийв и баща си. Не го стори, за да защити единия или другия, това бе нещо несъзнателно. Дори не би могла да каже на чия страна би застанала, кого би защитила. В нея пулсираше толкова силен гняв, че бе заличил всички други чувства. — Как смеете да говорите пред мен така, сякаш не съм в състояние да мисля самостоятелно? Как смеете и двамата да ме защитавате, сякаш съм една нещастница?
— Габриела! — Арманд се изправи на стола, преди да осъзнае колко често му се бе налагало да слуша и да се оправя с този тон. — Внимавай с приказките си!
— Няма! — Побесняла, тя се извърна към него и се наведе, подпряна на длани. В друг момент би казал, че е великолепна, също като майка си. — Няма да бъда мила и безобидна. Не съм някаква захарна принцеса, която е само за показ. Аз съм жена. Става въпрос за моя живот, не разбирате ли? Няма да си седя тихо, докато вие двамата се дърпате като две надути деца заради някаква награда. Искам отговори.
Очите на Арманд бяха хладни и някак далечни. Също и гласът му.
— Искаш повече, отколкото мога да ти дам.
— Искам това, което е мое по право.
— Твоите неща са наистина твои едва след като ти бъдат дадени.
Бри се изправи, бледа, но непоколебима.
— Това ли е баща ми? — Гласът й бе мек, ала режете като нож. — Вие управлявате Кордина добре, Ваше Височество. Можете ли да се похвалите със същото и за семейството си?
Ударът бе болезнен. По лицето му не трепна нито един мускул.
— Ще трябва да ми имаш доверие, Габриела.
— Доверие ли? — Гласът й трепна един-единствен път. — Това — посочи тя термоса. — Това ми показва, че не мога да се доверя на никого. На абсолютно никого — повтори Бри. Извърна се и избяга и от двамата.
— Остави я да върви — нареди Арманд, когато Рийв вече бе на средата на стаята. — Наблюдават я. Казах ти че е под наблюдение — повтори той, когато Рийв не спря. — Остави я.
Не го спряха думите, а тонът. В него прозираше болка, същата остра болка, която Рийв бе доловил в гласа на Арманд първия ден в чакалнята на болницата. Затова той поспря на вратата и се извърна назад.
— Не знаеше ли, че всяка нейна крачка се следи? — попита тихо Арманд. — Толкова внимателно, че дори знам къде е прекарала миналата нощ. — Умората му пролича и той седна.
Рийв остана на мястото си с присвити очи. Не бе пропуснал да забележи колко често слугите се застояваха около Бри, но бе решил, че това е работа на Александър.
— Ти я дебнеш?
— Само я наблюдавам — отвърна бавно Арманд. — Да не би да си въобразяваш, че ще оставя безопасността й на случайността, Рийв? Или пък единствено в безкрайно способните ти ръце? Имам нужда от теб поради всички онези причини, които изброих, ала когато става въпрос за живота на дъщеря ми, използвам всички налични средства. — Арманд прекара ръце през лицето си и този жест бе първият явен признак на умората му. — Моля те, затвори вратата и седни. Крайно време е да ти разкажа повече, отколкото съм ти казал до този момент.