Човек трябваше да се доверява на инстинктите си. Благодарение на тях можеше да оживее, ала можеше и да загине. Рийв затвори тихо вратата и се върна към бюрото.
— Каква игра играеш, Арманд?
— Игра, която ще запази страната ми и народа ми в мир. Тази игра, с Божията воля, ще ми върне детето, здраво и читаво. Тази игра ще ми помогне да пипна онези, които я започнаха, и да ги накажа справедливо. — Той вдигна гладкия бял камък. — Истинско наказание — прошепна Арманд и стисна здраво юмрук.
— Знаеш кой я е отвлякъл… — Гласът на Рийв бе тих, но отдолу прозираше гняв. — Знаел си през всичкото време.
— Знам за един, подозирам друг. — Пръстите на Арманд се свиваха и отпускаха около камъка. — Ти също имаш своите подозрения. — Очите му, строги и студени, се задържаха на Рийв. — Знам, че си проверил, което е възможно, проучил си фактите и имаш някакви предположения. Не очаквах друго. Не очаквах да споделиш мислите си с Габриела.
— И на чия страна е правото?
— Аз съм й баща, ала първо съм неин владетел. Аз съм този, който й дава правата, аз съм този, който може да й ги отнеме.
Рийв веднага усети арогантността, както и строгата студена властност, на които тайно се възхити.
— Използвал си я.
— И теб също — призна Арманд. — И други. Картината е прекалено обширна, прекалено сложна, за да мога да кажа, че се дължи на отвличането на дъщеря ми. Нейна светлост Габриела Кординска бе похитена. Моите действия са само резултатът.
— Защо ме повика тук?
— Защото ти имах доверие, както ти казах още в началото. Защото знаех, че скоро ще се умориш да седиш отстрани. Ти мислеше, съпоставяше и най-сетне щеше да действаш. Нямах намерение да те оставя да действаш, докато не настъпеше подходящият момент. А той почти е дошъл.
— Защо, по дяволите, я оставяш на тъмно? — попита Рийв. — Нима не знаеш колко много страда?
— Да не би да си въобразяваш, че не знам колко страда? — повиши глас Арманд, а очите му блеснаха. В младостта си той бе известен със своята избухливост, която бе предизвиквала всеобщ страх. За момент контролът, упражняван почти двадесет години, за малко не се изплъзна. — Тя ми е дете. Първото ми дете. Държах я за ръка, докато прохождаше, завивах я, когато имаше температура, плачех с нея на гроба на майка й. — Той се изправи вдървено и отиде до прозореца. Подпря се на него, а пръстите му се впиха в дървения перваз. — Това, което върша — обясни Арманд, вече по-спокойно, — ми е задължение. Но това не значи, че я обичам по-малко.
И в друго да не вярваше, Рийв повярва на тези думи.
— Значи Бри трябва да разбере.
Гордост и съжаление се блъскаха в гърдите на принца, ала на първо място бе отговорността.
— Умът е сложен и деликатен, Рийв, а ние сме толкова невежи. Габриела, въпреки че е много силна и с невероятна воля, не успява да се пребори с нагласата на ума си да не помни. Ако мислиш различно, защо не си й разказал за подозренията си? Ти кого подозираш?
— Тя има нужда от време — започна Рийв, а Арманд се извърна към него.
— Да. Не мога да направя друго, освен да й предоставя достатъчно време. Доктор Кижински ме предупреди, наистина подчерта, че ако кажем на Габриела всичко, преди умът й да е готов да го разбере, да го приеме, шокът може да причини срив. Умът й може да откаже да си спомни.
— Тя вече е започнала да си спомня отделни неща.
— Едно копче е натиснато и мозъкът реагира. — Арманд продължаваше да стиска белия камък в ръката си. — Учил си достатъчно и знаеш. Но ако трябваше аз да й кажа всичко, което знам и подозирам, може да се окаже прекалено много, да я помета като лавина. Като баща ще чакам. Като владетел на Кордина си имам начини да научавам и разкривам това, което ми е необходимо. Да, знам кой я е отвлякъл и защо. — В очите му се появи нещо диво. Ловецът или преследваният би разбрал. — Ала сега не му е времето. За да ги заловя, ми трябва време. Като човек, който е работил наблизо до… Ако мога така да кажа, правителствените интриги във Вашингтон, ти ще ме разбереш. Не отричай — продължи той, преди Рийв да отвърне. — Много добре знам каква работа си вършел.
— Бях ченге.
— И нещо повече — кимна Арманд. — Но това ще го оставим засега. Нали разбираш, че като владетел аз трябва да имам необорими доказателства, преди да отправя обвинение. Не мога да проявя слабостта на баща, изпаднал в пристъп на гняв заради детето си. Трябва да съм като съдия, който търси справедливостта. Сред хората до мен има такива, които вярват, че от моето положение няма как да забележа маневрите им, подкупите, фалша, който прозира в управлението. Доволен съм, че те си въобразяват, че не знам. Има и такива, които вероятно си мислят, че след като съм си върнал Габриела, повече няма се занимавам с това отвличане. Едно от исканията на похитителите бе освобождаването на няколко затворника. Ала всичко това бе само камуфлаж. Има само един, Дебок.