— Ваша Светлост… — Лубе излезе на терасата с леко замятане на крака. — Надявам се да не ви притеснявам.
Притесняваше я, ала бе прекалено възпитана, за да му го каже. Бри се усмихна и му протегна ръце. Както и да е, когато вечеряха заедно, тя бе установила, че младата красива съпруга на Лубе й харесва много. В същото време й стана приятно, когато забеляза, че обикновено надутият практичен министър бе така очевидно влюбен.
— Изглеждате добре, господине.
— Благодаря, Ваша Светлост. — Той повдигна ръката й и я докосна едва доловимо с устни. — Трябва да отбележа, че вие направо цъфтите. Най-доброто лекарство е да сте си у дома, нали?
— Мислех… — Бри се обърна с гръб към Кордина. — Мисля, че се чувствам като у дома. Не толкова вътре, колкото тук, навън. За среща с баща ми ли сте тук, господин Лубе?
— Да, след малко ни предстои среща.
— Кажете ми, нали сте работили с баща ми години наред. Вие двамата приятели ли сте?
— Поне аз смятам така, Ваша Светлост.
Винаги е толкова консервативен, помисли си нетърпеливо Бри. Винаги е толкова дипломатичен.
— Хайде, Лубе, като забравим за амнезията, това е въпрос, който никога не бих ви задала. А и освен това — напомни му тя и леко вдигна едната си вежда — благодарение на вашия съвет въпросът бе дискретно прикрит. Затова, кажете ми, моят баща има ли приятели и вие един от тях ли сте?
Той не се поколеба, а замълча. Лубе бе човек, който първо преравяше мислите си, подреждаше ги грижливо и едва тогава ги формулираше.
— Малко са великите мъже в нашия свят, Ваша Светлост. Някои от тях дори могат да бъдат наречени добри хора. Принц Арманд е един от тях. Великите хора си създават неприятели, а добрите хора привличат приятели. Вашият баща носи товара и на двете качества.
— Да. — С въздишка Бри се облегна на стената. — Мисля, че това го разбирам.
— Аз не съм кординец. — Лубе се усмихна, когато погледна към града под тях. — По закон министър-председателят е французин. Аз обичам собствената си страна. Но ако трябва да съм откровен, не бих служил на вашата страна, ако не бяха чувствата ми към баща ви.
— Ще ми се и аз да бях толкова сигурна в моите чувства — прошепна тя.
— Баща ви ви обича. — Каза го нежно, толкова нежно, че Бри трябваше да затвори очи, за да не заплаче. — Не бива да се съмнявате, че за принц Арманд има нещо по-важно от вашето щастие.
— Карате ме да се срамувам.
— Ваша Светлост…
— Не, точно така е. Има толкова много неща, за които трябва да помисля. — Бри се оттласна от стената и отново протегна ръка. — Благодаря ви, Лубе.
Той се поклони вдървено и тя се усмихна. Щом се обърна към гледката под нея, Бри забрави за него и мислите й се върнаха към баща й.
Никой от тях не обърна внимание на младежа, който подреждаше саксиите с цветя на терасата. Никой не забеляза мощната прислужница, която бършеше прахта по вратите.
Арманд криеше нещо от нея. В това бе сигурна. Въпреки това нямаше представа какви бяха мотивите му. Може и да бяха добри. И въпреки че мислеше така, възмущението й не намаля. Независимо от това, което баща й или който и да било друг смяташе, че тя трябва или не трябва да прави, налагаше се да разбере всичко.
Рийв я намери там, след като бе претърсил всички места, за които се сети. Трябваше да сдържи както нетърпението си, така и облекчението си, когато излезе на терасата. Арманд го бе уверил, че Бри бе под наблюдение. Забеляза двамата, които си вършеха работата, не прекалено близо до принцесата, ала достатъчно. Принцът бе твърде предпазлив, за да обяви тази допълнителна помощ още от самото начало.
След разговора им Рийв разбра по-добре защо Арманд бе помолил един външен човек за помощ, човек, който не бе тясно свързан нито с Кордина, нито с кралското семейство. Дали наистина бе така, мислеше си Рийв, докато наблюдаваше Габриела. Сега повече от всякога се нуждаеше от обективност. А в този момент му бе абсолютно невъзможно да разчита на обективността си.
— Бри.
Тя се обърна бавно, сякаш бе знаела, че е там. Косата й бе леко разрошена от вятъра, но очите й грееха спокойни.
— Първата вечер, когато излязохме тук, имах въпроси. Толкова много въпроси. Сега, седмици по-късно, повечето от тях са все още без отговори. — Бри сведе поглед към пръстените на ръцете си — изпълваха я противоречиви чувства, надделяващо чувство за дълг. — Сигурно няма да ми разкажеш за какво сте си говорили с баща ми, след като си тръгнах.
Това не бе въпрос, ала Рийв знаеше, че трябва да й отговори.