— Баща ти мисли за теб преди всичко друго, ако това ще го приемеш за отговор.
— Ами ти?
— Аз съм тук заради теб. — Той се приближи до нея и двамата застанаха един срещу друг, както когато бяха стояли на лунната светлина. — Няма друга причина.
— Заради мен. — Тя го погледна, докато се бореше да не позволява на сърцето да ръководи ума й. — Или може би заради старото семейно приятелство?
— А ти кое предпочиташ? — попита Рийв. Когато стисна ръцете й, не си помисли колко бяха малки и нежни, а какви пронизващи очи имаше. — Чувствата ми към теб нямат нищо общо със семейното приятелство. А чувствата ми сега са изцяло твои.
Но какви са те, питаше се Бри. Толкова внимателно й отговаряше. Нима бе чак толкова трудно да й каже: „Държа на теб“? Тя сведе поглед към преплетените им ръце. За него може и да беше така, разсъждаваше Бри. Не всички вълшебни приказки бяха с щастлив край. Рийв не бе рицарят, препуснал да спаси принцесата и да я отведе. Той бе обикновен човек. Тя не бе отдала сърцето си на рицар.
— Искам да се приключи с това — каза Бри. — Искам отново да се почувствам спокойно.
По дяволите с обективността и плановете. Рийв я стисна за раменете.
— Ще те отведа в Щатите за известно време.
Озадачена, тя постави длан на ръката му и я стисна.
— В Америка ли?
— Можеш да останеш при мен във фермата, докато цялата тази работа приключи.
Докато. Думата й напомни, че някои неща си имат край. Просто приключват. Бри отпусна ръка.
— Цялата тази работа започва с мен. Не мога да избягам от нея.
— Няма нужда да оставаш тук. — Изведнъж прозря колко лесно беше всичко. Тя щеше да е далече. Той щеше да я пази. Арманд просто трябваше да приеме плана му.
— Напротив, има нужда да съм тук. Животът ми е изгубен някъде тук. Как да го открия, ако съм на хиляди километри?
— Когато си готова да си спомниш, спомените сами ще се върнат. И няма да има значение къде си.
— За мен има значение. — Бри се отдръпна от него и заотстъпва, докато не се опря в стената. Гордостта й се върна, едно силно и непроменимо наследство, също като цвета на очите. — Да не си въобразяваш, че съм страхливка? Да не си въобразяващ, че ще избягам от хората, които са ме използвали? Да не би баща ми да те е помолил да го направиш, за да не задавам повече въпроси?
— Би трябвало сама да си отговориш.
— Нищо не знам — отвърна тя. — Нищо, освен че всички мъже в живота ми се чувстват длъжни да ме защитават от нещата, от които не искам да бъда защитавана. Тази сутрин ми каза, че двамата с теб ще работим заедно.
— Говорех сериозно.
Бри го наблюдаваше внимателно.
— А сега?
— Нищо не се е променило. — И въпреки това не й каза каквото знаеше. Не й разкри и това, което чувстваше.
— Тогава ще продължим заедно. — Тя също не му каза какво бе научила. Не му разкри това, от което имаше нужда.
Пристъпи напред в момента, в който и Рийв пристъпи. Протегнаха заедно ръце. Прегърнаха се, въпреки че съзнаваха колко много неизказани неща имаше между тях.
— Иска ми се да бяхме сами — прошепна Бри. — Наистина сами, като онзи ден на лодката.
— Утре ще отидем да плаваме.
Тя поклати глава, преди да притисне лице към гърдите му.
— Не мога. До бала нямам време за нищо. Имам задължения, Рийв.
Те стигат и за двама ни, помисли си той.
— Тогава след бала.
— След бала. — Бри остана със затворени очи още миг. — Ще ми обещаеш ли нещо? Глупаво е.
Рийв я целуна по слепоочието, а след това и по другото.
— Колко глупаво?
— Практичен, както винаги. — Усмихна се и отметна глава назад. — Когато празните петна си отидат, щом всичко приключи, щом наистина приключи, ще прекараш ли един ден с мен в открито море?
— Че това не е никак глупаво.
— Казваш го сега. — Тя преплете ръце зад врата му. Искаше да го задържи, макар и само за момент. — Обещай ми.
— Обещавам.
С въздишка Бри се разтопи до него.
— Ще настоявам да си спазиш обещанието — предупреди го тя.
Когато устните им се сляха, нито един от тях не искаше моментът да отлети, нито пък да мислят за последния ден, който щяха да прекарат заедно в открито море.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Затова казах на професор Спаркс, че човек трябва да е направен от камък, за да може да се съсредоточи над Омир, след като в същия кабинет седи жена като Лиза Бароу.
— Той влезе ли ти в положението? — обърна се Бри към Бенет, докато наблюдаваше как закачват на място току-що изчистения полилей.
— Ти шегуваш ли се? Той е такъв сухар. — Бенет се усмихна широко и натърка ръце в задните си джобове. — А пък аз си имам среща с богоподобната госпожица Бароу.