— Не. — Разкъсвана между инстинктите и обещанията, Бри се колебаеше. — Не си тръгвай, Крис. Имам нужда… О, Боже, трябва да поговоря с някого. — Бри я погледна и реши. — Ние сме добри приятелки, нали?
Учудването и болката се превърнаха в объркване.
— Бри, знаеш че…
— Не, просто ми кажи.
Кристина отново остави чантата си.
— Ив ми е сестра — каза спокойно тя. — Обичам я. Няма нещо на света, което да не бих направила за нея. Обичта ми към теб не е по-различна.
Бри затвори очи за момент.
— Моля те, седни. — Тя зачака, а след това се отпусна до Кристина. Пое си дълбоко дъх и разказа всичко на приятелката си.
Кристина може и да бе малко пребледняла, очите й може и да се разшириха, обаче прекъсна Бри само два пъти, за доразяснения. Когато принцесата приключа с разказа си, двете останаха обгърнати в пълно мълчание. Но пък и вулканите си спят кротко.
— Гадна работа.
Изрече думите с бавния си тексаски говор и Бри премигна.
— Моля?
— Гадна работа — повтори Кристина. — В политиката обикновено е така и американците веднага го признават, ала това тук е наистина гадна работа.
Кой знае защо точното, но грубо определение на Кристина накара Бри да се отпусне. Младата жена се усмихна и посегна, без да мисли, към сладките.
— Не мога да обвиня политиката. Все пак самата аз дадох съгласие.
— А какво друго можеше да направиш, за Бога? — Възмутена, Кристина стана и се приближи до малък шкаф. Откри, че много й се иска да счупи нещо. Каквото и да е. — Била си слаба, объркана и уплашена.
— Да — съгласи се Бри. — Да, така беше. — Наблюдаваше как Кристина порови в шкафа и измъкна невероятно красива и изящна гарафа.
— Имам нужда от едно бренди. — Без много официалности, Кристина си наля. — За теб?
— М-м-м… — Бри само кимна в знак на съгласие. — Нямах представа, че това е било там.
Кристина разсипа малко бренди до чашата, изруга и го забърса с ръка.
— Ще си спомниш. — Върна се при приятелката си, очите й ясни и прями, докато подаваше чашата на Бри. — Ще си спомниш, защото си невероятен инат.
Бри повярва истински за пръв път. С нещо като облекчение тя докосна с чашата си чашата на Кристина.
— Благодаря.
— Ако не ме бяха разубедили, щях да съм тук още преди седмици. — Кристина промърмори нещо неразбираемо под носа си и седна на облегалката на канапето. — И баща ти, и този Лубе, и великолепният Рийв Макджий трябва да бъдат вързани, подредени един до друг и нашибани с камшици. Ще ми се и на тримата да им кажа какво мисля по въпроса.
Бри се изсмя в чашата с бренди. Точно от това имаше нужда, усети тя, да изпита нещо различно от свирепата решимост на мъжете, които я обичаха, защитаваха и закриляха.
— Мисля, че си в състояние да го направиш.
— И още как. Учудена съм, че ти още не си го направила.
— Всъщност направих го.
— Така вече може.
— Бедата е, че баща ми върши това, което смята, че е най-доброто за мен и за страната. Лубе върши най-доброто за страната. Не мога да виня нито единия, нито другия.
— Ами Рийв?
— Рийв ли? — Бри вдигна поглед от чашата. — Влюбена съм в него.
— Оле-ле — успя да изрече Кристина, докато се взираше в лицето на Бри. Вече бе решила, че ще остане в Кордина, докато всичко си дойде на мястото. Сега вече бе убедена в правотата на решението си. — Е, поне това е истинско.
— Не. — Тя не си позволи да погледне пръстена. — Само моите чувства са истински. Останалото е точно както ти го разказах.
— А, това не е никакъв проблем.
Въпреки че не търсеше съжаление, Бри очакваше поне малко съпричастност.
— Не е ли?
— Не, разбира си. Щом го искаш, спечели го!
Лицето на Бри се озари от весела искрица.
— Така ли? И как да стане?
Кристина отпи бърза глътка.
— Ако не си спомняш всички мъже, които се налагаше да изриваш изпод краката си, аз нямам намерение да тя опреснявам паметта. Няма да се отрази никак добре на самочувствието ми. Както и да е, дори не си заслужава да ги споменаваме. — Тя отново докосна с чашата си чашата на Бри.
— За кого говориш?
— За мъжете. — Кристина кръстоса крака и поглежда пръстите си. — Не го заслужават. Гадняри, от първия, до последния.
Кой знае защо, на Бри й се стори, че този разговор са го водили и преди. В гърлото й забълбука смях.
— Абсолютно всички ли?
— Абсолютно всички, Бог да се смили над тях.
— Крис… — Този път Бри протегна ръка. — Радвам се че дойде.
Крис се наведе и докосна бузата й.
— И аз. Сега защо не дойдеш в моята стая, за да ми помогнеш да изберем нещо умопомрачително за вечерята утре?