— Това вече е проблем. — Тя го отблъсна, за да стане. — Веднъж се чудех дали съм споделяла ваната с някого. Доста е голяма. — Гола, огряна от слънцето в гръб, Бри започна да нагласява фибите отново. — А и ни остава повече от час до вечеря.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Блясък. Великолепие. Фантазия. Такъв бе кралският бал, провеждан в многовековния дворец. Елегантност, разкош, изтънченост обединяваха богатите, известните и кралските особи.
Пет кристални полилея разпръсваха светлина. Някои от цветовете дори не можеха да бъдат назовани. Подът блестеше с цвета на узрял мед. Навсякъде имаше сребро, кристал, бял лен и много, безкрайно много цветя. Но дори и те бледнееха пред блясъка на коприните, пред разпръскваните от диамантите искри и красивите гости.
Бри посрещаше гостите и се опитваше да забрави колко бе уморена. Дванадесет часа бе работила без почивка, за да бъде сигурна, че всичко ще бъде доведено до съвършенство. И го беше постигнала. Вече с удоволствие можеше да каже, че не бе хабила напразно нерви. Пепеляшка успя за бала, помисли си тя. Само дето на Пепеляшка не й се бе налагало да се разправя с цветарите.
Навсякъде имаше великолепни дрехи, стелеха се луксозни парфюми, но за нея това бе едно море от лица и един безкраен списък от имена, който не й даваше мира. Баща й бе до нея, облечен в най-официалната си униформа. Тя напомняше на хората, че е бил войник, при това добър. За Бри той приличаше на бог — красив, властен. Далечен.
Покланяха й се. Целуваха й ръка. Разговорите, слава Богу бяха кратки и общи, преди всеки от пристигащите да се насочеше към Рийв и братята й.
Беше се погрижила за подробностите, напомни си тя. И то твърде успешно. И в това бе успяла. Усмихна се на мъжа в черно копринено сако с бяла коса като истинска грива и се сети, че това бе един от най-великите актьори на века, когото английската кралица бе удостоила с благородническа титла. Той пое ръката й, ала я целуна по бузата. Бяха й казали, че я е държал на колене, когато е била бебе.
Ужасена е, мислеше си Рийв. И толкова красива. Не можеше нищо да направи, освен да бъде до нея. Да я защитава, да я подкрепя, колкото и да й бе неприятно. Казал ли й беше някой, че бе успяла да сътвори едно истинско малко чудо, повтаряше си той. Беше мобилизирала силите си, поддържана от надеждата, и се бе отдала на задълженията. Принцеса или не, Бри бе страхотна жена. И за момента бе негова.
Приличаше на принцеса от приказките тази вечер. Също като приказното видение, което бе съхранил от преди години. В косата й блестяха диаманти и намигаха сред искрящите огнени коси. На ушите си също носеше диаманти, дискретни и фини, диаманти обгръщаха шията й в три реда. Носеше още един на ръката, който си оставаше символ.
Бе оставила огнените им отблясъци да танцуват около нея, а за рокля бе предпочела цвета на леда. Контраст ли бе това, чудеше се Рийв, или се бе постарала да подчертае, че има и двете?
Бяло, снежнобяло, хладен, недосегаем цвят обгръщаше тялото й. Деколтето обрамчваше искрящите огнени диаманти, набираше се на ръцете й, за да се слее със светлината на мощния блясък на пръстите. Много метри искрящо бяла коприна се стелеха около нея чак до пода. Недосегаема, царствена? Такава беше и така изглеждаше. Но около нея пламтеше огън от страст.
Види ли веднъж един мъж такава жена, нима би могъл да погледне друга след това?
— Видя ли я? — прошепна Бенет толкова тихо, че Рийв едва успя да го чуе.
Той имаше очи само за една жена, ала познаваше добре Бенет.
— Коя?
— Ив Хамилтън. — Бенет издаде одобрителен гърлен звук. — Направо фантастична.
До него Александър плъзна поглед през множеството, но в погледа му не пролича одобрение. Тя бе в наситено червена рокля, изрязана изящно, дори консервативно. Цветът нашепваше едно, стилът — съвсем друго.
— Та тя е още дете — промърмори той. Намери я за прекалено зряла за възрастта й и прекалено интелигентна за дете.
— Имаш нужда от очила — каза му Бенет, а след това се усмихна и целуна ръка на една богата вдовица. — Или от витамини.
Пристигащите гости сякаш нямаха край. Бри изтърпяваше всичко, като си напомняше колко много означава балът за благотворителната й дейност. Когато и последната черна папионка и лъскава рокля преминаха покрай нея, тя бе готова да въздъхне от облекчение.
Все още не бе настъпил краят, ала щом зазвучеше музиката, Бри можеше да си позволи едно малко бягство.
Оркестърът си знаеше работата. Само едно кимване им бе достатъчно, за да засвирят първия валс. Тя подаде ръка на Рийв. Той щеше да открие бала с нея за пръв и последен път. Остави се на ръцете му и на музиката да я водят. Рано или късно щеше да удари полунощ и сънят щеше да приключи.