Тя загуби представа колко танца бе изтанцувала, от колко чаши вино бе отпила, колко случки и смешки бе изслушала. Значи, било е глупаво да се притеснява. Всичко й бе като в мъгла, както винаги става в подобни случаи. Беше й приятно.
Стана й още по-приятно, когато се отпусна в ръцете на Рийв за още едни валс.
— Прекалено много хора — прошепна на ухото й той. Бавно и умело я поведе към вратата на терасата. Там затанцуваха на лунната светлина.
— Великолепно е. — И тук имаше цветя, кремави, с аромат на ванилия. Пое аромата, смесил се с парфюмите. — Наистина е великолепно.
— Една принцеса трябва винаги да танцува под звездите.
Бри понечи да се разсмее, докато го гледаше, ала нещо нахлу в нея. Лицето му й се стори странно, сякаш се отдалечи и замъгли. Не беше сигурна. По-млад ли беше? Не бе сигурна. Очите му бяха по-открити, не толкова предпазливи. Ароматът на цветя също бе друг. Рози, горещи влажни рози.
Светът посивя. За момент музиката изчезна, изчезнаха и парфюмите, и светлините. Тогава най-сетне тя бе в ръцете му.
— Бри… — Бе готов да я поеме на ръце, да я отнесе до някой стол, но тя го спря.
— Не, добре съм. Само ми се замая главата за момент. Беше… — Бри спря и се загледа в лицето му, сякаш го виждаше за пръв път. — Бяхме тук — прошепна тя. — Ти и аз, точно тук, на рождения ми ден. Танцувахме валс на терасата и покрай стената бяха наредени саксии с рози. Беше горещо, задушно. След танца ти ме целуна.
И аз се влюбих в теб. Ала Бри не изрече думите на глас, само го гледаше. Беше се влюбила в него на шестнадесет години. Сега, след толкова време, нищо не се бе променило. Всичко се бе променило.
— Ти си спомняш. — Тя трепереше и затова Рийв я притисна до себе си.
— Да. — Гласът и бе толкова тих, че той се приведе над нея. — Спомням си. Спомних си теб.
Знаеше, че не трябва да настоява и затова заговори внимателно.
— Нещо друго? Спомняш ли си нещо друго освен онази нощ?
Бри поклати глава и бе готова да се отдръпне. Болеше, откри тя. Споменът болеше.
— Не мога да мисля. Имам нужда… Рийв, имам нужда от няколко минути. Да остана сама за няколко минути.
— Добре. — Той погледна към балната зала, пълна с хора. Никога нямаше да успее да се промъкне. Замисли се и я поведе по терасата към друга врата. — Ще те отведа в твоята стая.
— Недей. Кабинетът ми е по-близо. — Трябваше да полага усилие за всяка крачка. — Имам нужда от няколко минути, за да седна и да помисля. Там никой няма да ме безпокои.
Отведе я там, защото бе по-близо и защото щеше по-бързо да се върне за лекаря. Така щеше по-бързо да каже на Арманд, че паметта й се връща и че могат да предприемат следващата стъпка. Арестите трябваше да бъдат извършени безшумно.
Охраната бе отлично обучена, каза си Рийв. Дори нямаше да забележи, че има някой, ако Арманд не му бе обяснил, че Бри бе под непрекъснатото наблюдение не само на Рийв, но и на други.
Кабинетът бе тъмен, ала когато той понечи да запали лампите, тя го възпря.
— Моля те, недей. Не искам светлина.
— Хайде, ела, ще поседя с теб.
Бри отново се възпротиви.
— Рийв, имам нужда да остана сама.
Трябваше да положи усилие, за де не се почувства отхвърлен.
— Добре, Габриела, но ще повикам доктора.
— Щом трябва. — Ноктите й се впиваха в дланите, докато се стараеше да запази контрол. — Ала първо ми дай малко време.
Ако гласът й не го бе предупредил, той щеше да я прегърне.
— Стой тук, докато се върна. Почивай.
Тя изчака Рийв да затвори вратата. След това легна на малкото канапе в ъгъла на стаята не защото бе уморена, а защото нямаше сили да остане седнала.
Толкова много чувства. Толкова много спомени се блъскаха, за да пробият навън, всички заедно. Мислеше си, че когато си спомни, ще бъде истинско облекчение, сякаш някой отпускаше юздите, с които е била стегната главата й. Но всичко това й причиняваше болка, измъчваше я и я плашеше.
Сега вече си спомняше майка си и погребението. Вълна след вълна след вълна от мъка. Отчаянието, и нейното, и на баща й, и това, как се бяха притискали един до друг. Спомни си една Коледа, когато Бенет й подаря някакви смешни чехли със слонски хоботи. Спомни си фехтовката с Александър и яда си, когато той я обезоръжи.
И баща й, протяга ръце към нея, и тя се сгушва на скута му, за да поплаче. Баща й, толкова горд, толкова честен, толкова прям. На първо място владетел, ала Бри бе приела тази истина. Може би затова се бе влюбила в Рийв. Той също бе на първо място владетел — на собствения си живот, на собствения си избор.
Не съзнаваше, че плаче, докато спомените се редяха един след друг. Сълзите й се стичаха тихо в тъмнината. Тя затвори очи и за малко не заспа.