Тя сведе поглед към пръстена си. Изящен, помисли си. След това забеляза ноктите си и се намръщи. Нали не би трябвало да са такива, удиви се Бри. Защо ще носи такъв пръстен, а няма да се погрижи за ръцете си? Проблесна някакъв спомен и тя сви юмруци, за да го задържи, ала той отлетя.
— Баща ми сигурно се притеснява за безопасността ми — продължи тя, без да забелязва, че Рийв внимателно следи изражението й — Но какво значение има това за теб?
— Имам известен опит с осигуряването на безопасността на хората. Принц Арманд ме помоли да те наглеждам.
Бри отново се намръщи, притихнала и умислена, което изглежда нямаше представа, че й бе навик.
— Бодигард, значи? — каза нетърпеливо. — Мисля, че това няма много да ми допадне.
Неодобрението й го накара да смени тактиката. Беше се отказал от свободното си време, пропътува хиляди километри, а на нея нямало да й допадне.
— Ще откриете, Ваша Светлост, че дори и принцесите трябва да се примиряват с неща, които не им допадат. Можете да започнете да свиквате с това.
Тя го загледа право в очите, точно както винаги ставаше, когато избухливостта й заплашваше да вземе превес над здравия разум.
— Не съм много сигурна, господин Макджий. Струва ми се, че няма да търпя някой да ми ходи по петите. Когато се прибера у дома… — Бри спря, защото у дома се оказа още една празна страница. — Когато се прибера у дома — повтори тя, — ще намеря друг начин да се справя с това положение. Можеш да съобщиш на баща ми, че съм отказала любезното му предложение.
— Предложението не е отправено към теб, а към баща ти. — Рийв стана. Този път Бри забеляза, че той бе внушително висок. Нямаше значение, че бе слаб, нямаше значение и небрежното му, ала скъпо облекло. Ако реши да се налага, значи ще го стори. В това тя не се съмняваше.
Младият мъж я караше да се чувства неловко. Не знаеше защо, а което бе още по-дразнещо, нямаше и да разбере защо. Но това беше самата истина и Бри не желаеше да има нищо общо с него в ежедневието си. Животът й бе достатъчно объркан в този момент и без да й се пречка мъж като Рийв Макджий.
Попита го дали са били любовници, защото тази мисъл я развълнува, ала и уплаши. Когато той отрече, принцесата не почувства облекчение, а същата празнота, с която се опитваше да се пребори през последните два дни. Може пък да бе от онези, които не се поддават на чувства, помисли си Бри. Но сигурно така животът е по-прост.
— Казаха ми, че съм почти на двадесет и пет, господин Макджий.
— Трябва ли да ме наричаш така? — възнегодува той със същия тон, с който и тя му бе задала същия въпрос. Усмивката й бе кратка. Светлината просветна и веднага угасна.
— Аз съм зрял човек — продължи Бри. — Сама вземам решения за живота си.
— Тъй като си член на кралското семейство на Кордина, някои от тези решения не можеш да ги вземеш сама. — Рийв тръгна към вратата, отвори я, ала остана с ръка на топката. — Имам по-важни работи, Габриела, отколкото да се правя на бавачка на една принцеса. — Усмивката му, също като нейната, се появи за кратко, но бе кисела. — Ала дори и обикновените хора невинаги могат да решават сами.
Тя изчака вратата да се затвори и се изправи. Отново й се зави свят. За момент, само за един единствен момент, й се прииска да се отпусне назад, докато някой дойде да и помогне, да се погрижи за нея. Само че Бри нямаше повече да търпи да е като вързана. Спусна крака от леглото и зачака слабостта да премине. За момента това бе нещо, с което не можеше да се пребори. След това бавно, внимателно пристъпи към огледалото на далечната стена.
Беше избягвала този момент. Не си спомняше как изглежда, ала в ума й се въртяха десетки възможности. Коя бе тя? Как щеше да започне да си връща миналото, след като не помнеше цвета на собствените си очи. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, застана пред огледалото и се вгледа.
Прекалено слаба, помисли си бързо. И прекалено бледа. Но в никакъв случай, призна си с глупаво облекчение, грозна. Може би очите й бяха един такъв странен цвят, ала нито бяха кривогледи, нито малки. Вдигна ръка към лицето си и го проследи с пръст. Слабо, помисли си отново. Нежно, уплашено. В отражението й нямаше нищо, което да напомня за мъжа, който й бе баща. Бе забелязала силата в неговото лице. По собственото си долови нерешителност, и то прекалено много.
Коя си ти, попита Бри и положи длан на стъклото. Каква си?
След това, въпреки че се презираше за слабостта си, заплака.
ВТОРА ГЛАВА
Едва ли щеше да го направи отново, каза си Бри, докато излизаше от горещия душ, който й подейства така успокояващо. Няма да зарови лицето си в ръце и да плаче само защото й се бе натрупало прекалено много. Това, което щеше да направи и което започваше още от този миг, бе да премахва пречка след пречка. Ако имаше отговори, това бе единственият начин да ги открие.