Джанет наблюдаваше как Арманд се приближава към децата си, а охраната не помръдваше. Тя подаде пистолета си с ръкохватката напред.
— Няма нужда да се прави театър — каза Джанет, когато Рийв пристъпи към нея, за да поеме оръжието. — Аз съм практична жена.
Рийв подаде сигнал и двама мъже я отведоха.
— О, татко — протегна ръце Бри. Арманд бе коленичил до Бенет. — Той се опита да й вземе пистолета. — Бри притисна бузата си до косата на брат си. — Доктор…
— Тук е.
— Стига, стига, Габриела — прозвуча милият спокоен глас на доктор Франко иззад тях. — Пуснете момчето и ми направете място.
— Няма да го оставя. Няма да…
— Недей да спориш — намеси се немощно Бенет. — В момента така зверски ме цепи главата.
Беше готова да се разплаче, но ръката на баща и я обгърна и тя усети трепета му.
— Добре, тогава — каза Бри, докато гледаше как трепкат очите на Бенет. — Ще го оставя да те ръчка и изследва. Господ ми е свидетел, че на мен ми беше дошло до гуша.
— Бри… — Бенет протегна ръка към нея. — Има ли хубави сестри в болницата?
— Десетки — успя да изрече тя.
Той въздъхна и затвори очи.
— Слава Богу…
Бри протегна ръка на Александър, а след това се обърна и се отпусна в прегръдките на Рийв. Най-сетне си бе у дома.
ЕПИЛОГ
Беше й обещал да прекарат един ден в открито море. И това бе всичко, каза си Рийв, докато Либерте се носеше с ранния утринен вятър. Имаха само още един ден, преди вълшебната мечта да свърши. Неговата мечта.
Тя за малко не се превърна в трагедия, мислеше си той и още не можеше да се успокои. Въпреки че Лубе го бяха арестували, когато Ив се втурна в балната зала, Бри бе сама с любовницата на Дебок.
— Не мога да повярвам, че всичко свърши — каза тихо Бри.
Докато я наблюдаваше, Рийв също не можеше да повярва. Но те не мислеха за едно и също.
— Свърши.
— Лубе… Почти ми става жал за него. Това бе болестно състояние. — Тя се замисли за красивата му млада жена и за шока, изписан по лицето й. — Докато при Джанет бе мания.
— И двамата бяха използвачи — напомни й той. — За малко не се превърнаха в убийци. И Бенет, и охранителят извадиха късмет.
— Знам. — През последните три дни Бри бе благодарила безброй пъти. — И аз съм убивала.
— Бри…
— Не, вече го приех. Съзнавам какво е. Знам, че съм се крила тъкмо от това, от онези отвратителни самотни дни и нощи в тъмната стая.
— Не си се крила — поправи я Рийв. — Имала си нужда от време.
— Сега вече звучиш като лекарите. — Той нагласи платното така, че да се отправят към малкото заливче. — Струва ми се, че части от паметта ми, както и от чувствата ми, са си все още там. Дори не ти разказах за кафето… Нали Джанет ми каза, че бавачката винаги ми го приготвяла. Мисля, че не ти казах, защото не съм вярвала, че тя е способна на подобно нещо. Не съм могла да повярвам. Връзката ни е била много силна.
— Но Джанет не го е знаела.
— Тя ми обясни как бавачката ми донесла кафето в кабинета в деня на отвличането и ми се накарала. Каза ми, че съм тръгнала веднага, че тя самата ме изпратила до колата и не е имало никаква възможност някой да ми пипа кафето. Това, което пропусна да спомене, бе нещо, което не си спомнях до нощта на бала, че тя взе термоса от ръцете ми и ми връчи цял куп документи за подпис. Тогава е имала достатъчно време да сипе вътре каквото трябва.
— Само че не е предполагала, че възрастната жена е достатъчно проницателна и е отишла при баща ти, за да сподели подозренията си, след като Лубе и братовчедът на Дебок, Хенри, са те прибрали от малката ферма.
— Бог да благослови бавачката. И като се сетя, че тя е бдяла над мен през всичките тези седмици, а пък аз си мислех, че само се суети.
— Баща ти се бе погрижил да си под непрекъснато наблюдение. Той не можеше да рискува Лубе да направи още някой ход.
— Планът на Лубе е щял да успее, ако Хенри не е имал слабост към виното и ако аз не си бях изсипала супата на земята. Ако бях продължила да поемам пълната доза опиат, нямало съм да успея да удържа Хенри и да избия дъските, заковани на прозорците. — Бри сведе поглед към ръцете си. Ноктите й отново бяха съвършени. Бяха пострадали, когато се бе опитвала да се измъкне през прозореца. — Вече свърши. Върнах си целия живот.
— И си щастлива. Това е най-важното.
Тя му се усмихна бавно.
— Да, щастлива съм. Знаеш ли, Кристина и Ив ще останат още няколко дни.
— Знам само, че баща ти е готов да издигне паметник на Ив.
— Много сме й задължени — каза му Бри. — Трябва да призная, че ми е приятно да я гледам как се наслаждава на славата.
— Хлапето бе пребледняло като платно, когато влезе в балната зала, ала не започна да се лута и да пелтечи. Разказа всичко точно и ни отведе при вас.