— Така и не успях да ти благодаря. — Лодката се плъзна в заливчето и те спуснаха платната.
— Няма за какво да ми благодариш.
— Но аз искам да ти благодаря. Ти ми даде толкова много, и на мен, и на семейството ми. Никога няма да забравим.
— Вече ти казах, че няма за какво да ми благодариш. — Този път гласът му бе хладен, докато се отдалечаваше.
— Рийв… — Бри се надигна, за да го последва и си пожела да бе толкова сигурна в себе си, колкото й се искаше. — Знам, че не си гражданин на Кордина и затова не подлежиш на нашите закони и обичаи. Въпреки това, имам една молба. — Тя докосна с език горната си устна. — Тъй като до рождения ми ден остават само две седмици, можеш да го наречеш дори кралска молба… Обикновено на членовете на кралското семейство им се изпълнява по някое желание на рождения им ден.
— Желание, значи. — Той си извади цигара и я запали. — И какво е то?
Харесваше го такъв, леко раздразнен, малко дръпнат. Но пък щеше да й е по-лесно.
— Годежът ни силно впечатли всички, нали си съгласен?
Рийв се изсмя.
— Да.
— Аз самата трябва да призная, че много обичам диамантения пръстен, който ми подари.
— Задръж го — отвърна небрежно той. — Приеми го като подарък.
Бри сведе поглед към него, а после и към пръстена на дясната си ръка. Повече нямаше да се чуди, каза си тя. Сега чувствата й бяха ясни.
— Така и смятам да направя. — Усмихна се, въпреки че Рийв я погледна хладно. — Знаеш ли, имам доста връзки. Може да се окаже, че ще имаш неприятности с паспорта, с визата, дори с полета за Щатите.
Той метна цигарата си в морето и се обърна към нея.
— Какво намекваш?
— Мисля, че ще бъде много по-простичко, ако се ожениш за мен. И смятам да настоявам.
Рийв се облегна на перилата и я загледа. Сега вече не можеше да разбере изражението й, може би собствените му чувства му пречеха. Тя говореше като принцеса Габриела, хладна, спокойна и самоуверена.
— Така ли?
— Да. Ако сътрудничиш, сигурна съм, че ще постигнем взаимноизгодно споразумение.
— Не ме интересуват взаимноизгодните споразумения.
— Глупости. — Тя пренебрегна думите му, ала дланите й бяха овлажнени. — Може да се окаже възможно да прекарваме по шест месеца в Кордина и шест месеца в Америка — продължи Бри. — Сигурна съм, че във всеки брак трябва да се правят компромиси. Нали си съгласен?
Преговори? Беше провеждал достатъчно преговори като ченге.
— Може би.
Тя преглътна, а след това продължи с небрежно практичен глас.
— Аз, разбира се, имам доста задължения, но след като Александър се ожени, съпругата му ще поеме част от тях. Междувременно това ще бъде все едно като обикновена работа.
Достатъчно, каза си той, подробности и планове. Стига толкова преговори. Искаше нещата да бъдат представени простичко.
— Я давай по-просто. — Пристъпи крачка напред, а тя се отдръпна.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Казвай направо какво искаш и защо.
— Теб — вирна брадичка Бри. — Защото те обичам и защото съм влюбена в теб още от шестнадесетгодишна, откакто ме целуна на терасата сред розите под лунната светлина.
Искаше му се да докосне бузата й, ала не го направи, все още не.
— Вече не си на шестнадесет и това не е вълшебна приказка.
— Не е.
Защо ли се усмихваше? Нима не разбираше колко му се искаше всичко това да е истина?
— В Америка няма да те чака дворец.
— Нали има къща с огромна тераса. — Бри отстъпи още една крачка. — Не ме карай да се моля. Ако не ме искаш, направо кажи не.
Този път говореше като жена, нито прекалено самоуверена, нито хладна и недостъпна. Точно това искаше Рийв.
— Когато беше на шестнадесет и танцувах валс с теб, ми се стори, че е истински сън. — Той пое ръцете й. — Никога няма да го забравя. Когато се върнах и те целунах отново, вече бе истина. Никога не съм желал нещо повече.
Ръцете й стиснаха неговите.
— И аз никога не съм желала друг повече.
— Ожени се за мен, Бри и седни до мен на терасата. Ако можем да се радваме на тези мигове, мисля че ще мога да живея с Нейна светлост принцеса Габриела.
Тя вдигна ръцете му към лицето си и ги целуна.
— Това не е вълшебна приказка, но понякога животът ни позволява да бъдем щастливи завинаги.