Започваше от най-важното. Тя се пъхна в халата, който откри в гардероба. Беше дебел, плюшен, смарагдово зелен. А също и малко протрит на ръкавите. Сигурно много съм го обичала, реши Бри и се отпусна с наслада и удоволствие в удобната дреха. След това решително натисна един бутон и зачака да дойде сестра.
— Искам си дрехите — каза веднага тя.
— Ваша Светлост, не трябва да…
— Ако е необходимо, ще говоря и с лекаря. Трябват ми гребен, грим и подходящи дрехи. — Бри скръсти заповеднически ръце, въпреки че жестът съвсем не отговаряше на притеснението й. — Още тази сутрин си отивам вкъщи.
Никой не си позволяваше да спори с височайши особи. Сестрата приклекна в поклон и веднага се отправи към кабинета на лекаря.
— Какво означава това? — Той влетя настръхнал в стаята, но същевременно изпълнен с топлота, в добро настроение и търпелив. Тя си помисли за ниска, ала яка тухлена стена, умело прикрита с бръшлян и мъх. — Ваша Светлост, не трябва да ставате.
— Доктор Франко. — Бри реши, че е крайно време да се подложи на изпитание. — Високо ценя уменията и любезността ви. Но днес си отивам у дома.
— У дома, значи. — Погледът му се изостри и той пристъпи към нея. — Моя скъпа Габриела…
— Не. — Тя поклати глава в отговор на незададения му въпрос. — Не си спомням.
Франко кимна.
— Говорих с доктор Кижински, Ваша Светлост. Той е много по-добре запознат със състояния, подобни на вашето, отколкото съм аз. Днес следобед…
— Ще се срещна с вашия Кижински, доктор Франко, ала не и този следобед. — Бри пъхна ръце в дълбоките джобове на халата си и напипа нещо малко, тънко и остро. Извади го и видя, че е фиба. Стисна я здраво, сякаш тя щеше да й донесе някакъв спомен. — Трябва да разбера всичко, но по мой начин. Може би ако се върна на място, където нещата са ми познати, ще успея да си припомня нещо. Вчера ме уверихте, след като… След като баща ми си тръгна, че тази загуба на паметта е нещо временно, че като изключим изтощението и шока, нямам някакви сериозни наранявания. Ако това действително е така, мога да си почивам и да се възстановявам и вкъщи.
— Докато си почивате и се възстановявате, тук ще имаме възможност да ви наблюдаваме много по-успешно.
Усмивката й бе спокойна, ала непреклонна.
— Не предпочитам да бъда наблюдавана, доктор Франко. Предпочитам да си отида у дома.
— Може бе никой от вас не си спомня, но Габриела каза съвсем същото само часове след като й извадиха сливиците. — Арманд стоеше на вратата и наблюдаваше нежната си дъщеря, изправена и категорична пред подобния на танк доктор Франко. Той пристъпи в стаята и протегна ръка. Въпреки че от колебанието й дали да го приеме го заболя, Арманд обви пръстите й с много обич. — Нейна светлост ще се прибере — заяви той, без да поглежда към лекаря. Преди Бри да се усмихне, Арманд продължи. — Ще ми дадете списък с нещата, за които трябва да се внимава. Ако тя не ги спазва, ще бъде изпратена отново тук.
Желанието й да възрази отмина почти веднага. Нещо вътре в нея го потисна. Вместо това наклони глава. Онова, което би трябвало да се приеме за примирение, бе заличено от арогантно повдигнатите й вежди. Пръстите на Арманд стиснаха нейните, когато забеляза познатото изражение. Безброй пъти го бе поглеждала по съшия начин, и то винаги, когато настояваше на своето и получаваше това, което си бе наумила.
— Ще наредя да ти донесат нещата.
— Благодаря.
Ала Бри не добави „татко“. И двамата го забелязаха.
След час вече си тръгваше. Хареса й веселата пролетна рокля в пастелни цветове, която облече. Почувства облекчение и задоволство, щом откри, че се справя умело с гримовете.
Когато прекрачи на слънцето, бузите й се бяха обагрили в бледорозово, а кръговете под очите й бяха скрити. Косата й бе пусната и стигаше до раменете. Уханието, с което се напръска, бе несъмнено френско и доста изкусително. Също както с халата, откри, че то й подхожда и й допада.
Веднага разбра, че колата, спряла отпред, бе лимузина и предположи, че и отвътре бе просторна и мирише на богатство. Не си спомняше дали някога преди се бе возила в нея, лицето на шофьора също не й говореше нищо, въпреки че човекът се усмихна и се поклони, когато й отваряше вратата. Седна и се смълча, докато изчакваше баща си да се настани срещу нея.
— Изглеждаш по-силна, Бри.
Имаше толкова много неща, които да си кажат, а в същото време нямаше какво. Детайлите й се губеха. Не се чувстваше непривично, докато седеше на плюшената тапицерия в лимузината. Усети, че лъскавият пръстен й бе по мярка и го чувстваше удобен на пръста си. Знаеше, че обувките й бяха италиански и само издрасканите подметки показваха, че бяха носени и преди. Носила ги бе, разбира се. Ставаха й отлично.