Алекс Болдин
Мечтата на Моцарт
Майка му стара, от всички сезони най-мразя есента! Особено тоя месец, Ноември. Ето и сега, свил съм се на кравай под ниския балкон на тая панелка и треперя като куче. Мушнал съм муцуна в черната си козина, но и това не помага. Тая гадна мъгла все пълзи от реката, стеле се край мен, провира се от всякъде и ми създава оня дискомфорт който имах когато стопанин ми беше оня хърлешки циганин. Даже и ония дребни животинки, които са се набили в козината ми, щом усетят малко влага и започват да ме хапят. Отвратителна напаст! Колко пъти се опитвам да ги изморя и все без успех. Ето и сега, с нежелание изоставям удобната си поза и с дясната лапа започвам да ги мачкам и бръскам от врата и ухото си, но напразно. От опит знам, че ефекта ще бъде нулев.
Иначе казано, без да си кривя душата, животът ми не е лош. Откакто си запазих моя територия в тоя панелен град почти не гладувам. По-рано беше много по-лошо, даже отчайващо. Двамата с Ачо бяхме роби на оня зъл и мургав каруцар от Хърлец. От време на време ни залъгваше с по някой смрадлив кокал от откраднат петел, но в повечето случаи си гладувахме. А що бой падаше, да не ви разправям. Моят глас пресипна от неволята а счупения крак на Ачо въобще не можеше да заздравее. Най-накрая той не издържа и се опита да избяга. Обаче не успя. Нали куцаше. Двете, циганета, зли като баща си, го настигнаха и хванаха. Без много да му мисли онова Чудовище извади ножа и го прикла. От тогава получих стрес и гласа ми остана и до сега леко пресипнал.
На другата сутрин циганката одра Ачо и Чудовището го хвърли в каруцата.
Мен върза отзад и волю неволю трябваше да ида с него на пазара. Беше петък. Никога няма да го забравя тоя ден. Одраният Ачо бе продаден на кебапчията, а оня без много да му мисли го нареза на парчета и го хвърли на димящата скара. Гледах и не можех да повярвам на очите си. Хората пристъпяха, посочваха си късчета Ачово месо, вземаха ги и изяждаха с апетит по-голям от моя. Ужас!
Не можех повече да чакам. Вероятно и с мен щеше да стане същото. Прегризах найлоновата връв с която бях вързан и побягнах на запад по шосето за Лом. От тогава ми остана и един пречупен зъб. Връвта беше дебела но нямаше начин. Нали разбирате? Беше въпрос на живот и смърт.
Бях изпосталял от глад. Преплитах крака. Лапите ме боляха, гърбът ме болеше, всичко ме болеше. С една дума, кучешка неволя. Когато вече си мислех, че ще падна на пътя от умора и слабост пред мен се показа онова място което хората наричат „гробища“. Беше една гора от камъни, свят да ти се завие. В тоя момент имаше таман три погребения. Скрих се зад един камък за да изчакам да си отидат хората, а след това пристъпих и като започнах едно ядене. Нямах спомени да съм ял преди това толкова много. Ядох, ядох, а след това повръщах. Починах си и пак ядох.
Хубаво нещо са това гробищата. Така си мислех тогава. След това се оказа много тъжно място. Цял месец живях там, но не видях никой да се смее. Всичко живо плачеше. Търпях, търпях, пък аз нали съм си чувствително куче, цялата тая ситуация започна да ми действа на нервите. Един ден не се стърпях и си дигнах чукалата.
„Атомната столица“ както наричаха хората тоя панелен град се оказа много оживено място. Отначало хич не можех да свикна на това движение.
Коли префучават, хора бързат, да се сбъркаш какво да правиш. Където и да идех, все запазени територии от мои подобни. Тук ще ме сдавят, там ще ме залаят докато най-после попаднах на тоя чист и тих район до стол No3. Разбрах, че това ще бъде моята територия.
Сутрин, след като се протегна и прозина, както правят всички домошари, първо обикалям четирите кофи за смет. Там винаги има нещо интересно за ядене, я някой кокал, я парчета от оглозгано пиле, я остатъци от пържена риба. Въобще не придирям. След това се отбивам отсреща, до ремонтираната кръчма. Там вече ме опознаха. Докато почиват работниците ми хвърлят, я парче от баничка, я късче сандвич или някоя друга вкусотия. Подсвиркват ми и се смеят. Много съм им симпатичен. Впрочем взаимно сме си симпатични.
Към обяд идва най-интересното. Заставам в дежурната си поза пред стол No3. Отвътре ухае така апетитно, че ти се завива свят. Гледам съсредоточено през отворената врата как готвачките разсипват невероятно вкусните манджи по чиниите и преглъщам възможно най-артистично. Хората от масите веднага ме забелязват и на излизане ми хвърлят остатъци от най-интересни и вкусни неща. Не бях си и мечтал за такъв райски живот.
След това по неволя трябваше да мина край блок No1а. Там на първия етаж, надничайки над перваза на балкона, се появява пекинезката — Чочка. За голяма моя изненада и съжаление, веднага щом ме зърне и започва своя неистов лай. Нищо не съм и направил, даже напротив, поглеждам я с умиление и интерес, завъртя и приятелски опашка. Ами-и-и! Лае Чочка та се къса. Когато ме залая за първи път, четирима човеци се показаха на балконите. Чудеха се какво става. Аз обаче си стоях мирно и гледах приятелски пекинезката. Те загубиха интерес и повече не се и показаха.