Мина доста време откакто се заселих тук, почти месец, а Чочка винаги когато ме види изпада в истерия. Дали пък и действа зле затвореното пространство. Нито веднъж не съм виждал стопанина и да я разхожда. Ами, че тя ще полудее така! Съжалявам я, но не мога да и помогна. Очаквам обаче да свикне с моето присъствие и да разгадае приятелските ми жестове. Ха дано стане!
Има и една много опасна зона за мен. Тя е зад главната улица, до магазина за плодове и зеленчук. Зад една бяла, ниска и красива оградка расте една чудно хубава тревица. Още щом я зърнах и веднага ми се прииска да си потичам по нея. Намерих един отвор в оградата и се мушнах вътре. Не знаех какво ме очаква.
Отнякъде, незнайно откъде, изникна един огромен звяр. Човеците му казват „немска овчарка“. Та като се спусна оня ми ти звяр към мен, за миг се обърках и се зачудих накъде да бягам. Мълчи звярът и връхлита. Поставете се в моето положение. Препика ми се от страх! Направих един, единствен отчаян скок над оградката и така се спасих. Оня не пожела да ме последва, за мой щастлив кучешки късмет. Обаче това ми бе за урок. Никакви вече бели оградки и зелени тревички! Моята територия си е моя! Не пускам никого в нея и рядко излизам вън от нея. Спокойствието преди всичко!
Понякога ми до скучае и отскачам до „Стария пазар“. Всяка сутрин, в един павилион пържат мекици. Там минават много човеци. Купуват мляскат и ако се покажеш благонадежден ти хвърлят по някой залък. Там се срещаме с един мой събрат. Той обаче е много плашлив и не смее да ми съперничи. Нали съм си умен и интелигентен, веднага спечелих симпатията на двамата бекяри. Единият бе с брада и мълчалив. Другият, със синьото яке и шапката с дългата козирка, ми стана много симпатичен. Винаги щом ме види, подсвирне, викне ми „Джони“ и ми подхвърли парче от мекица. Аз свикнах да го радвам по свой, ефектен начин. Подскачах енергично и улавях парчето още във въздуха. Голямо удоволствие му създаваха тези мои подскоци.
Тръгвах след него и го следвах чак до разклона на шосето за Лом. Разбира се, заедно изяждахме мекиците.
След обяд обикновено отивах до голямата бяла сграда. Тя беше най-голямата сграда в града. Трябваше да мина обаче край двата клуба, на СДС и БСП. Те бяха слепени един до друг.
От тях винаги се носеха апетитни миризми. Погледнато от кучешка гледна точка, клубът на БСП бе по-интересен. Почти винаги от там се носеше миризмата на пържени дробчета. Хората седяха на хубавите столове, пийваха бира и хапваха дробчета. Колкото и да ги гледах, колкото и да въртях опашка никой не ми подхвърляше нищо. Такива скръндзи не съм виждал никъде!
Отзад на бялата сграда имаше един малък служебен вход. Обикновено спирах там и чаках. Чакането ми винаги биваше възнаградено. Ще кажете, раздават хубаво ядене? Ами! Няма подобно нещо! Там обаче, винаги когато ида и се вълнувам така, че сърцето ми примира. Може да не знаете, но съм много музикално куче. Щом чуя хубава мелодия и се разтапям. Забравям всичко, протягам врат и почвам да вия мелодично в такт с мелодията. Просто неконтролируемо състояние.
Спирам аз пред малката вратичка, застивам търпеливо и чакам. В даден момент от вътре започва нещо да свири, така игриво и така хубаво, че почти се забравям. Вдигам глава и започвам да вия, ту високо ту ниско, така както ме води мелодията. Вътре в малкия салон има деца. Те започват да подскачат, да викат „иху“ и да пляскат с ръце.
Един ден, даже не съм се и усетил как, музиката свиреше, аз виех и така унесен, бях затворил очи. Когато ги отворих бях наобиколен от деца. Един плешив господин ме гледаше усмихнат и им правеше знак да мълчат. „— Той е истински Моцарт!“ — каза, а децата при тези думи се развикаха и запляскаха: „Моцарт! Моцарт! Моцарт!“. Всички бяха благоразположени към мен и затова на кучешката ми душа бе едно весело и игриво.
Свикнах да ходя често до голямата сграда. Даже и когато не бях намерил нищо за ядене. Тая музика ми бе завладяла душата. Децата ми се радваха, милваха ме по ушите, по гърба и непрекъснато ми говореха, „Моцарт! Моцарт!“. Плешивият човек ми носеше разни вкусотии. Въобще щастието бе пълно.
Пускаха музиката, хващаха се за ръце и играеха около мен. А аз щом я чуех тая музика и започвах…
Един ден, май беше празник, дочух от към площада друга една музика. Кучешкото ми любопитство не издържа и аз заситних към така интересното място. На малкия площад, пред паметника със брадатия човек се беше събрала тълпа човеци. Вътре в тълпата имаше направен кръг и група красиви момичета облечени в червени носии и с цилиндрични високи шапки маршируваха и размахваха къси пръчки. По принцип, мен винаги ме хваща шубето от пръчка и затова запазих прилично разстояние.