От една черна кутия се носеше тактова рязка музика. Не ми хареса! Точно тая музика не ми хареса! Някак си стържеше ухото. Нито пък те запалва към виене. Човеците пляскаха на момичетата, подвикваха им „мажоретки“ и се смееха. Дочух един човек да казва, че днес е било годишнина откакто селото станало град. Как може едно село да стане град и досега не мога да го проумея, но точно така каза, не беше ми се причуло. Хич не ми хареса това тържество. Подвих опашка и се отдалечих с достойнство. Онова което радваше тези човеци не радваше мен. Презирах ги! Как може да говорят такива глупости! Селото станало град!
Майка му стара, от всички сезони най-мразя есента! Особено тоя месец Ноември! Лежа си аз под моя балкон, а тая гадна мъгла все пълзи ли пълзи от към реката, студена и пронизваща. Забил съм муцуна в топлата си козина и си мечтая.
Знаете ли за какво си мечтая? Мечтая си за оня момент когато Чочка най-сетне ще спре да ме лае, ще изквичи приятелски, ще прескокне парапета на балкона и двамата ще затичаме към голямата бяла сграда. Там тя ще чуе истински хубава музика.
Ще застанем двамата един до друг и ще се загледаме към полуотворената врата. А когато започне оная музика, ще вдигнем муцуни към небето и ще завием от най-съвършено кучешко удоволствие.