Че тая чудна разходка можеше да има край, това и през ум не минаваше на Боянова. Но ето, съвсем неочаквано, госпожа Лозева се оплака, че е уморена и че усеща тръпки. Върнаха се веднага в хотела и като си пожелаха лека нощ, прибраха се в стаите си. Боянов не бързаше нито да запали лампата си, нито да се съблече да си легне. Той стоеше сред стаята си тъй, както беше влязъл, слисан, втрещен, омаян сякаш от някакъв странен сън. Една стена само го делеше от стаята, където беше Вяра — и Боянов напрягаше слуха си, за да долови и най-слабия шум. Изведнъж оттам се раздаде уплашеният вик на госпожа Лозева, след това Вяра високо и весело се разсмя и сред шума и бързите стъпки, които не можеха да бъдат освен нейни, нещо стъклено падна и се счупи. Отново старата жена се развика, по-тревожно и уплашено. Без да чака повече, Боянов изскочи навън. Насреща му беше Вяра, но тя се смееше!
— Ах, господин Боянов… Елате, моля ви се. Нещо е влязло в стаята ни. Хвърчи…
Боянов храбро се втурна вътре.
— Ох, боже, колко се уплаших — говореше съвсем пребледняла госпожа Лозева. — Вижте, господин Боянов, Вяра, дръж по-близо лампата! Тук вижте, господин Боянов… тук, зад пердето. Вяра, не се увирай толкоз близо!
Боянов повдигна пердето и надникна в горната част на прозореца. Нищо не се виждаше. Той раздруса силно пердето. Изведнъж нещо черно се удари в стъклото, отскочи настрана и съвсем безшумно се изгуби.
— Ето го! — извика Вяра. — Прилеп! Прилеп било!
Наистина, това беше прилеп. Той направи няколко кръга близо до тавана и отново се удари в прозореца.
Боянов се покачи на масата. Вяра държеше лампата. Чу се остър и писклив звук, като че изцъртя мишка.
— Хванах го! — извика Боянов и слезе от масата.
— Ах, господин Боянов, как не се боите! — извика госпожа Лозева, като гледаше луспестите криле, които се подаваха изпод пръстите на Боянова. — Господи, че то същинска мишка сякаш че е. Вяра, настрана, ти казах! Ах, господин Боянов, как не се боите!
— А, ще се боя. Колко съм ги ловил!
Но изведнъж Боянов изохка. Прилепът беше го ухапал, но той не го изтърва, нито пък показа вид, че го боли. Но Вяра добре забеляза измененото му лице.
— Ухапа ли ви?
— Не, не! Съвсем малко.
Той поиска да улови прилепа тъй, че да не може да го достига с острите си зъби. На пръста му се показа струйка кръв.
— Кръв! — извика Вяра. — Че той много ви ухапал.
— Много ли? — обезпокои се и госпожа Лозева. — Покажете, господин Боянов.
— Нищо, нищо няма. Дребна работа е. Не се безпокойте, моля ви се.
Боянов пренебрежително се усмихваше и криеше ръката си. Жените настояваха да видят раната. — Чакайте, аз ще ви превържа — извика Вяра и остави лампата.
— Да, Верче — насърчи я госпожа Лозева. — Виж там в куфара, ще намериш нещо. Не може, господин Боянов, рана е това.