Заредиха се предишните дни, горещи, еднообразни и скучни. От пейката в пруста Боянов виждаше как из нивите снопите все повече и повече намаляват, очистените стърнища се сливаха с пожълтелите поляни и цялото поле, изсъхнало, прашно, заприличваше на пустиня. Селяните работеха по харманите си, в станцията не идваше почти никой. Едничкото разнообразие в това мъртвило бяха, както по-рано, пътниците. На Кара Яхя и на неговите търговци Боянов не обръщаше внимание, не го занимаваха дори и хубавите ханъми на Ак Яхя. Но самата бричка и белите коне му бяха станали някак особено скъпи и той не можеше да не се развълнува, когато ги види. Струваше му се, че те са създадени и съществуват само за Вяра, затова са тъй хубави, за нея пеят звънците им. Ак Яхя стана най-добър приятел на Боянов и с тоя мил и добър човек той обичаше да се разговаря при всяко негово пристигане. Говореха за много работи, но преди всичко — спомняха си за някогашните пътници, тъй близки на Боянова. Любезен към всички, Ак Яхя си даваше вид, че всичко си спомня добре, макар че много работи отдавна вече беше забравил.
Но за друго Боянов не можеше да говори. Раната на пръста му отколе беше заздравяла, но той още не махваше превръзката и продължаваше да разказва историята на прилепа. Често пъти, когато приятелите му бяха залисани в съвсем други разговори, той неочаквано показваше пръста си и говореше:
— Чудно животно е туй прилепът. Трябва да има някаква отрова на зъбите си, толкоз време стана, и на, не може да оздравя!
И той започваше известния на всички вече разказ, мнозина се шегуваха с него, като нарочно го подсещаха да разказва за прилепа, само за да се посмеят. И той, без да се досети, че се подиграват с него — разказваше пак. Но всичко това най-после започна да омръзва и веднъж ветеринарният фелдшер, разсърден, защото губеше на табла, му извика:
— Остави се и ти с твоя прилеп! Чухме. Не виждаш ли какъв си изсъхнал — станал си и ти същински прилеп!
— Кажи: бухал — добави пограничният офицер.
Всички се засмяха. Това обиди Боянова и той почна да става по-предпазлив и да се уединява. И ако не го оставяха да приказва за това, което постоянно го занимаваше, никой не можеше да му попречи да мисли за него колкото си иска. И той тъй и правеше. Спомняше си всичко, възобновяваше в ума си и най-малките дреболии, в случайните постъпки и думи на Вяра откриваше особен, скрит в тях смисъл, уверяваше се всякак, че това, което се случи, нито е тъй маловажно, нито пък ще остане без повече последици. Напротив, най-хубавото щеше да дойде отсега нататък. „Пазете прилепа, той ще ви донесе щастие!“ Какво можеха да значат тия думи, освен едно ясно обещание, едно едва прикрито обяснение? Не може ли да се мисли, че ако тя още не го обича толкоз, колкото той нея, все пак не е съвсем равнодушна и че с течение на времето… Да, най-хубавото тепърва ще дойде! И увлечен в мечтите си, Боянов неусетно преправяше спомените си, преиначаваше, преувеличаваше, измисляше. И малко по малко от туй, което наистина беше се случило, и от измисленото отпосле той създаде една странна смес, една сладка лъжа, в която той напълно вярваше или се мъчеше да вярва, толкоз повече че Топузов продължаваше да се отнася все тъй доверчиво към изповедите му, без да забелязва каквото и да било противоречие.
Понякога, след като беше говорил с Ак Яхя, той се връщаше зарадван и усмихнат.
— А, весел си днес, Боянчо? — говореше му Топузов.
— Да — отвръщаше някак скромно той. — Имам много здраве. Добре били нашите. Ак Яхя ги виждал в Кюстенджа.
Нашите — това бяха, разбира се, Вяра и родителите й. А пък Ак Яхя нито беше ги виждал, нито беше ги чувал. Друг път Боянов биваше, напротив, много загрижен.
— Не сме май добре — говореше той на Топузова и въздъхваше. — Вяра била малко болна.