— Е, няма какво да мислиш толкоз — утешаваше го добрият Топузов. — Хора сме, ще се разболее човек, ще оздравя.
Боянов, наистина, се утешаваше. И още на другия ден, когато Топузов го запитваше, както всякога: „Как си, Боянчо, как си?“ — той отговаряше:
— Мога да ти го кажа с три думи: вяра (той подчертаваше тая дума), надежда и любов!
Неговото държание се измени. Изглеждаше самоуверен, с повдигнато достойнство, като човек, който напълно разбира положението си и съобразно с него отмерва всяка своя постъпка. Маруся отново почна да дохожда всеки неделен ден, изглеждаше още по-разцъфтяла и по-хубава, но, въпреки голямата съблазън, той се държеше към нея въздържано и хладно, като че едната помисъл само можеше да оскърби целомъдрието му на човек, чието сърце принадлежи на друга. Маруся забелязваше тая разлика и като го гледаше зачудено, оплакваше се, че още не получава писмата, които чака толкоз отдавна. Боянов знаеше, че тя беше сгодена.
— Разбирам ви, госпожице. Тежко е, знам. И аз чакам също такива писма, каквито чакате и вие.
— Как, господин Боянов, Да не сте сгодени?
— Да, има таквоз нещо.
Той повече не се простираше, макар че Маруся ставаше любопитна и още по-зачудено го гледаше със сините си очи. А, наистина, тя тъй беше се разхубавила!
Дните течаха. От време на време минаваше бричката с белите коне и Боянов все с по-голяма и по-голяма радост я посрещаше и изпращаше. Струваше му се, че тя отива и се връща не да пренася пътници, а само да мине оттук, да мине покрай него и след това да отиде там, където беше тя. Това като че беше една служба задължителна, необходима, докато най-после дойдеше оня ден, когато тя щеше да се върне с пътниците, на които преди всичко принадлежеше. Той беше определил вече той ден, очакваше го, тръпнеше пред близкото щастие, ставаше нетърпелив. И вечер, когато се смрачаваше и ставаше по-хладно, той сядаше на пейката в пруста. През клоните на акациите светеха звезди, из топлия въздух летяха бръмбари, удряха се в нещо и падаха на земята, като дъждовни капки. Нещо хвърчеше наоколо, мяркаха се някакви крила, но тихо, предпазливо, безшумно. Прилепи! Те ту се появяваха за миг на светло, ту чупеха изведнъж посоката си и се губеха в тъмнината. Боянов се усмихва. Той повече не ги следи, но се радва на присъствието им, усеща невидимата мрежа, която те плетяха наоколо му, мрежа от мечти и сладки сънища. За какво не мислеше той тогава, какво не си спомняше, какви картини не се рисуваха в пламналото му въображение. Виждаше Вяра и приказваше с нея, четеше нейни писма, по същия чудотворен начин отиваше след това при нея и гледаше през рамото й, когато тя пък четеше неговите. Най-после той се виждаше изправен пред апарата, изненадан, развълнуван, разгъва с треперещи ръце лентата и чете: „Тръгвам. Излез границата. Вяра.“ На границата! Той ще бъде там, разбира се, и много по-рано, отколкото трябва. И ето — задава се бричката с белите коне, звънците пеят, на прозореца се показва усмихнато лице, една малка бяла ръка размахва кърпа. Първата среща след това — развълнуваните и прекъсвани разговори за мъчителната раздяла, за безкрайно дългото време, прекарано в очакване. Топузов, който също е тук, не може да удържи сълзите си. Ак Яхя седи на капрата и се усмихва, доволен и възгордян, че е донесъл това щастие.
Качват се на бричката — и към село. Боянов иска да го видят всички, да се похвали, да покаже щастието си. И всичко взема друг вид: влизането в село се превръща в триумфално някакво посрещане. Народ от двете страни на пътя, една гъста и разноцветна навалица, която няма край. И всички гледат него и, разбира се, и нея, която седи наред с него, хубава, сияеща от радост и щастие. И те съвсем не са в бричка, а в каляска, открита, голяма, също такава, каквато я има по някои картини, и конете са пак тъй бели, но много по-хубави, по-горди и по-наперени. Боянов гледа на всички хора като на братя, кланя се и се усмихва. Той ясно чува, че някой говори: „Този е Боян Боянов, началникът… не! директорът на пощите… не, не! Този е Боян Боянов, министърът на пощите и телеграфите, който се жени за госпожица Вяра Лозева.“ И всички повтарят това. Но между тия лица той вижда едно начумерено, сърдито, зло — Ангел, раздавача! Той не се радва, лицето му тъмнее от злоба и завист. А ето и ветеринарния фелдшер и пограничния офицер с грапавото лице. „Виж го какъв е сух — говори ветеринарният и сочи Боянов, — същински прилеп!“ „Кажи бухал!“ — отговаря офицерът и двамата се превиват от смях. „Карай! — вика на кочияша Боянов, кипнал от яд — карай! Право срещу тях! Стъпчи ги, прегази ги, убий ги!…“
И неговият гняв е тъй силен, че Боянов става на крака, но веднага се ободрява и дохожда на себе си. Топлата нощ и лунната светлина, която се струи на бели потоци между листите на акациите, го вика навън, той грабва шапката си и тича в полето. И както беше правил неведнъж, той минава по същия тоя път, по който бяха минали някога с Вяра, спира се там, където бяха се спирали, припомня си всяка случка и всяка нейна дума. И увлечен все повече и повече, той вече не вижда нищо друго пред себе си, освен бялото видение на една жена, огряна от месеца, усмихната, обещаваща, и загледан в нея, Боянов сякаш не върви, а тича из полето като безумен.