— Дерек смята да наеме готвачка и градинар за вас — каза Сара, като последва майка си в кухнята. — Казах му, че може да пожелаеш да вземеш някои познати от селото. Ако не, ще ти изпратим някои от Лондон.
— Пресветли небеса — възкликна Кати. — Кажи на твоя мистър Крейвън, че нямаме нужда от наемни работници.
— Но всъщност имате — възрази Сара. — Какво ще кажеш за дните, когато ставите на татко се схващат и той не може да работи навън? И сега, когато искам да върша своята част от домашната работа, ти ще имаш някой да ти помогне и може би да ти поднесе чашка чай следобед. Не би ли искала?
— Сара, цялото село вече очаква от нас да навирим нос. Мисис Хюджис каза, че главата й се завърта щом си помисли, че би могла да живее в нова къща. Ние от четирийсет години сме тук и никога не сме помисляли да се местим.
Сара се усмихна.
— Всеки знае, че нито ти, нито татко сте от хората, които могат да навирят нос. И мисис Хюджис ще свикне с мисълта, че ще живеете в друга къща, както и всички в Грийнууд Корнърз.
— А как стоят нещата с теб, Сара? Не мога да не се тревожа понякога, като си мисля, че живееш с него в… онова място.
— Онова място е игрален клуб — каза Сара сухо. — И се чувствам там съвършено удобно. Но за да ти спестя безпокойствата, къщата ни ще бъде довършена скоро и ще живея в подходящ дом.
Те започнаха да приготвят подноса с чай, докато говореха, като привичният ритуал улесняваше разговора.
— Как е мистър Крейвън? — попита Кати. — Що за съпруг е?
Иронична усмивка пробяга по лицето на Сара.
— „Особен“ е най-точната дума да го опише — тя грижливо отмерваше лъжичките чаени листчета в очукан жълт чайник. — Дерек е много сложен човек. Той не се страхува от нищо… освен от собствените си чувства. Не е способен да признае, че ме обича, но понякога го виждам на лицето му, и тогава изглежда, че думите се опитват да изригнат от него.
Кати придоби объркано изражение.
— Има ли изобщо някакво сходство между вас, Сара? Нещо общо?
— Да, но е трудно да се обясни — Сара се усмихна замислено. — Ние често сме заедно, но всеки има своите интереси. Аз имам книгите и своето писане, Дерек е зает с клуба и всичките му интриги…
— Интриги?
— О, това е непрекъснато забавление — разнообразието от хора, които непрекъснато го посещават. Веднъж го виждам да разговаря с гаменчетата и главорезите направо на улицата, друг път с посланика на Франция!
Кати удивено поклати глава.
— Започвам да разбирам какво искаш да кажеш с думите „сложен“.
Сара се подвоуми и после остави лъжицата и чашата чай.
— Ще ти кажа нещо, мамо, но то не трябва да излиза от тези стени, иначе Дерек ще ми отреже главата. Онзи ден случайно намерих квитанции и отчети за благотворителни дарения в едно чекмедже в бюрото му. Не можех да повярвам на очите си, когато видях цифрите. Той дава огромни суми на училища, сирашки домове, болници, и в това не влизат разходите му за политически каузи!
— Попита ли го за това?
— Разбира се! Попитах го защо ги раздава тайно и нарочно кара всички да мислят, че не го е грижа за нищо, освен за себе си.
Кати се облегна назад очарована.
— Какво ти отговори?
— Изсмя се.
Без съмнение, висшето общество би презирало Крейвънови, ако те биха се домогвали до неговото благоволение. Те нямаха в себе си нито капчица синя кръв, никакви стари родове, никакви заслуги… нищо, освен неприлично голямо състояние, натрупано от навиците на богати мъже, които обичаха да играят. Обаче Крейвънови се интересуваха толкова малко от одобрението на обществото, че то неохотно им бе присъдено „служебно“. И както Дерек бе отбелязал грубо, но точно, парите са добра смазка за допускане в него.
Но докато висшето общество ги прие със скърцане в издигнатите си кръгове, публиката направо ги обожаваше. Това учудваше всички, в това число и самата прославена двойка. „Накрая дойде и куково лято — отбелязаха хапливо «Таймс» — и един кокни заедно с едно селско момиче станаха център на всеобщо светско внимание в Лондон.“
Дерек отначало беше объркан, после кисело се предаде при лекия шум, който предизвикаха, когато се появяваха сред хора.