Раздразнена от нерешителната стъпка на Сара, Джойс размаха пистолета заплашително и я блъсна към разнебитеното стълбище, водещо нагоре към кулата.
— Качвай се! — заповяда й рязко.
Сара бавно пристъпи. Устата й бе пресъхнала от ужас. Обля я ледена пот, страхът проникваше през всичките й пори.
— Защо? — глухо запита тя.
— На горния етаж има стая с решетка на вратата. Възнамерявам да те държа там. Ти ще си моето домашно животинче. От време на време ще идвам да те виждам и да ти разказвам всичко за любимия ти съпруг. Колко ли дълго ще те оплаква? Колко ли време му е нужно, преди да се върне в леглото ми? — Джойс замълча, след което добави съзаклятнически — може и да ти кажа защо ме харесва, а ти на мен — какво толкова намира мъжът ти в теб, че не може да ти устои.
— Отвращаваш ме! — в гневен изблик извика Сара.
— Казваш го сега, но след няколко дни, когато се върна за вода и храна, ще правиш всичко, което поискам от теб.
Нервите на Сара се съпротивляваха, изискваха решително действие. Трябваше да направи нещо сега, преди да стигнат до стаята. Изкачи се още няколко стъпки нагоре и тогава се престори, че се препъва в стълбата. Извърна се бързо и сграбчи Джойс за ръката. Тя просъска яростно, опитвайки се да задържи пистолета. Изпусна фенера и се пресегна към лицето на Сара, издрасквайки го с хищните си нокти. Сара изпищя и се опита да избие пистолета от ръката й. Двете се вкопчиха една в друга и се претърколиха надолу по стъпалата. Болезнен удар по главата зашемети Сара, но тя не пускаше ръката на Джойс.
Изведнъж се разнесе оглушителен гръм. Първата мисъл на Сара бе, че е застреляна. Усетила безсилен удар срещу гърдите си, който постепенно определи като отскачането назад на пистолета. Бавно се помръдна и седна, като придържаше с ръка туптящата си от болка глава. Джойс лежеше на няколко крачки настрани и стенеше. Около рамото й се бе образувало петно от тъмночервена кръв.
— Помогни ми — изхриптя тя.
— Да ти помогна? — удивено повтори Сара и се олюля на крака. По някакъв начин тя съумя да събере разпилените си мисли. Фенерът се претърколи по стъпалата, ала остана непокътнат, тъничкият пламък все още пращеше и осветяваше сцената. Сара го взе и се приближи до Джойс, която държеше кървящото си рамо. „Би трябвало да те оставя тук“, помисли си тя. Не съзнаваше, че бе произнесла думите на глас, докато не дочу хленчещия глас на Джойс.
— Не можеш да ме оставиш да умра…
— Няма да умреш — отвратена и ужасена, Сара отпра парче плат от долната си фуста и го притисна плътно до раната, за да спре кръвоизлива. Джойс изврещя като разярена котка, присвитите й очи горяха с демоничен пламък.
— По-тихо, кучко! — просъска тя. — И нито звук повече!
Изведнъж цялото й тяло се изпълни с бушуваща енергия. Чувстваше се достатъчно силна да преодолява каменната стена със слабите си ръце. Излезе при разрушения вход на замъка и зърна кочияша, който все още чакаше, извил любопитно врат.
— Ей, ти! — викна Сара. — Ела тук веднага, инак няма да получиш и шилинг от обещаното! — извърна се към Джойс, сините й очи гневно блестяха. — А ти… върни ми огърлицата.
Както бе предсказал Алекс, Дерек скоро се завърна в Суонс Корт, раздърпан и мръсен, вонящ на овъглено дърво. Лицето му бе нямо и безизразно, с разранени стари белези. Лили бе очаквала завръщането му, изпивайки безмерно количество чай. Хенри, братовчед й, бе излязъл да поскита с приятелите си в Лондон, на лов за приключения, както правеха младите хора. Алекс остана вкъщи, нервно обикаляйки от стая в стая.
Когато икономът въведе Дерек, Лили се втурна и го хвана за ръцете.
— Дерек, къде беше? Добре ли си? Искаш ли нещо да хапнеш? Или поне едно питие?
— Бренди — отсече Дерек и седна на дивана.
Лили изпрати прислужниците за гореща вода, кърпи и бренди. След малко заповедта й беше изпълнена. Дерек бе обезпокояващо пасивен, докато Лили почистваше зацапаните му рани с навлажнена кърпа. Държеше чашата бренди в ръка, втренчил безизразен поглед в стената.
— Уморен ли си? — попита го тя. — Искаш ли да си полегнеш?
Дерек потърка брадичката си, зелените му очи бяха празни. Изглежда, че изобщо не я чуваше.