— Е, поне подозират, че съществува възможност да съм добре.
— Не бяха много обнадеждени — сухо произнесе Ашби. — Трябва да ви кажа, че съпругът ви изглеждаше доста безразличен по отношение на цялата ситуация.
Сърцето на Сара тревожно заби. Знаеше добре, че не можеше да е безучастен, навярно бе надмогнат от чувства, които не можеше да овладее. Той спотайваше всичко дълбоко в себе си, отричайки тъгата и страховете си пред всекиго, даже пред самия себе си. Навярно трябваше да започне издирванията си първо от клуба. Сигурно призори двамата мъже щяха да поискат да изследват клуба на дневна светлина и да се поразровят из руините…
— Милорд — извика тя възбудено. — Ще помоля някоя от каретите ви да ме отведе до Сейнт Джеймз стрийт.
Ашби кимна.
— Незабавно.
Сара напусна стаята, докато бесните крясъци на Джойс се разнасяха след нея:
— Няма да остана под ключ завинаги… ще се върна отново. Никога не ще бъдеш в безопасност!
Сара изгуби дъх пред гледката на клуба. По-точно, пред мястото, където той се намираше. Крадците и просяците се ровеха в останките, за да открият някоя неповредена вещ. Сара бавно слезе от каретата на Ашби с широко отворени очи и втренчен поглед.
— О, Господи! — прошепна тя и очите й се напълниха със сълзи.
Всички мечти на Дерек, монументът на неговите амбиции, се бяха срутили на земята. Нищо не бе останало, освен мраморните колони и стълбищата, стърчащи подобно скелет на гордо някога животно. Отломки от каменната фасада стърчаха като исполински скали. Трудно бе да оцени степента на загубата. Години наред клубът бе центърът на живота на Дерек. Сара не можеше да си представи как той ще понесе загубата.
Бледорозовата дневна светлина на утрото проникна полека навсякъде. Сара проправи пътя си сред овъглените руини със змиевидна стъпка, мислите й летяха в безпорядък. Дневникът й е изгорял, съобрази тя тъжно. Почти го бе завършила. Дали Уърти бе добре? Имаше ли пострадали от пожара? По земята се търкаляха нажежени въглени, тук-там припламваха малки огнени езичета. Все още се издигаха кълба дим. Сара съзря купчина натрошени и разтопени кристални парчета — всичко, което бе останало от огромния полилей в залата. След като се добра до онова, което бе останало от огромното централно стълбище, сега изложено под открито небе, Сара се спря и изтри лицето си с ръкава. Издаде болезнен стон:
— О, Дерек… Как да ти разкажа за всичко, което…
Лек полъх от вятър разнесе пепел наоколо и тя се закашля. Внезапно я обзе странно чувство, усети леко стягане, като че ли я докосваха невидими ръце. Тя потърка длани и плъзна поглед наоколо със странната мисъл, че Дерек е някъде наблизо.
И наистина го зърна. Той вървеше към нея с пребледняло лице, по-бяло и от разтрошените колони по земята край него. Устните му мълвяха името й беззвучно. Лекият повей на вятъра го обгръщаше и разнасяше струйките дим, стелещи се наоколо. Сара бе потресена от измъчения му вид, страданието така бе изменило любимите черти, че той изглеждаше неузнаваем. Смъдящите му очи бяха болезнено зачервени, сякаш бе връхлетян от несдържана ярост… ала тя се взря в дълбочината на светлозеленото и със свито сърце проумя, че това не беше гняв… а дълбоко душевно терзание. Той не помръдваше от място, не мигаше дори, сякаш се страхуваше, че тя е видение, което може да изчезне.
— Дерек? — несигурно промълви Сара.
Гърлото му бясно гъргореше, не можеше да издаде ни звук.
— Не ме напускай — прошепна накрая той.
Сара се втурна към него, като се препъваше в полите си от припряност.
— Аз съм добре, скъпи. О, моля те, не ме гледай така! — щом стигна до него, тя го обгърна с ръце и го притисна с всички сили. — Всичко е наред.
Бурна тръпка премина през тялото му. Изведнъж той я прегърна така силно, че тя простена под натиска на силните му ръце. Дланите му нетърпеливо обходиха снагата й, дъхът му я изгаряше.
— Каза ми, че никогаж няма да ме напуснеш — държеше я здраво, сякаш се страхуваше, че всеки момент може да се откъсне от него.
— Тук съм — успокояваше го тя. — Тук съм, повярвай.
— О, Господи… Сара… Не можех да те намеря…
Тя погали хладните му, влажни страни. Той губеше равновесие и залиташе с цялата си тежест към нея.
— Пил ли си? — промърмори Сара и се отдръпна назад, за да го огледа. Той поклати глава и втренчено я изгледа, сякаш бе привидение.
— Да потърсим място, където да седнем.