Ръцете му я пристягаха все по-силно, докато пристъпваха към мраморното стълбище.
— Хайде, Дерек — подтикваше го тя.
Той вървеше като сомнамбул. Настаниха се на едно стъпало и той се сгуши плътно до нея.
— Обичам те — промълви той, избърсвайки нетърпеливо сълзите, които се стичаха по лицето му. — Не можех да ти го кажа преди. Не можех… — той стисна треперещата си челюст, като се опитваше да овладее горещия порой сълзи, ала се развълнува още по-силно. Отказа се от всяко съпротивление и зарови лице в косите й. — По дяволите! — изплака той.
Сара никога не го бе виждала така съкрушен, никога не си бе представяла, че това е възможно. Милваше косите му и му шепнеше успокоителни думи.
— Обичам те — с дрезгав глас повтори той, като се сгуши още по-плътно до нея. — Бих дал живота си, за да прекарам ден в повече заедно с теб и да ти го казвам непрестанно.
Като се взираше в руините наоколо, Алекс съзря вълнуващата гледка с огромно облекчение.
— Благодаря ти, Боже! — промърмори той и се запъти към каретата си. Нямаше търпение да съобщи на Лили добрата новина. В този миг проумя, че никога не би допуснал съпругата му да се отдалечи от него. Потърка уморените си очи и каза на кочияша:
— Да, Дерек Крейвън намери втория си шанс. Колкото до мен… сега отивам в къщи при жена си. Давай по-живо!
— Точно тъй, милорд — бодро се отзова кочияшът, а Алекс се усмихна.
— Да тръгваме.
Сара шепнеше успокоителни слова и целуваше мъжа си по разрошената коса и по врата. Той я държа в прегръдките си още дълго време, докато треперенето на крайниците му най-сетне се поуспокои.
— Добре ли е Уърти? — попита Сара. — Има ли ранени?
— Всички са живи и здрави.
— Дерек, скъпи, ще построим нов клуб. Отново ще издигнем красив дворец, обещавам ти.
— Не — отсече той с такава решителност, че тя замълча за няколко минути, като продължаваше да го гали по косите. Той вдигна глава и я погледна със зачервените си очи. — Никога вече няма да бъде същото. По-добре е да си спомням клуба такъв, какъвто беше, отколкото да строя имитации. Сега… бих искал нещо по-различно.
— И какво е то? — попита тя и смръщи вежди в нежна загриженост.
— Още не зная — Дерек кратко се изсмя и отново я притисна до себе си. — Не задавай въпроси на мъжа… когато съзреш дамгата на живота, отпечатана върху лицето му.
Без да го е грижа, че някой ще ги види, той обви с длани лицето й и я целуна. Устата му бе нажежена от отчаяна, изпепеляваща страст. Сара потрепери и тихо му заговори, като се опитваше да го обуздае. Не осъзна точния момент, когато той дойде на себе си, ала изведнъж отново кожата му запламтя и устните му нежно и ненаситно зашариха по нейните.
След известно време Дерек престана да я целува, като дишаше хрипливо и дълбоко. Прокара пръсти по влажното й лице, по крехката вдлъбнатинка между ухото и брадичката й.
— Когато ми съобщиха, че си мъртва… — той спря, за да обуздае треперенето и мъчително продължи — си помислих, че съм наказан заради миналото си. Съзнавах, че не си отредена за мен, ала не можех да се сдържа. Ти си онова, което съм желал най-силно в живота си. И през цялото време се страхувах да не те отнемат от мен.
Сара не помръдваше и не издаваше нито звук, така бе поразена от думите му. Те бяха така необичайни за него. Да признае, че се страхувал… Никога не си бе представяла, че някоя сила на земята може да изтръгне от него подобно признание.
— И поради това се опитвах да се защитя — продължи той с дрезгав глас. — Не желаех да ти даря последната останала частица от себе си, която не бих могъл да си възвърна обратно. Тогава ти си отиде… и аз осъзнах, че тя вече ти принадлежи. Всичко започна от самото начало. Ала не ти признах нищо. Мисълта за това, че никога нямаше да го узнаеш, ме правеше луд.
— Но аз не съм си отишла. Тук съм, при теб, и ще бъдем заедно до края на живота си.
Той я целуна по бузата, наболата му четина одраска нежната й кожа.
— Не бих понесъл да те загубя — в гласа му прозвуча тих смях. — Ала не ще позволя завинаги да бъда обсебен от мисълта, че те обичам с цялото си същество… с всичко, което притежавам… сърцето… и тялото си… и онова, което отсега нататък бих могъл да ти предложа.
Сара се засмя.
— Наистина ли смяташ, че можеш да се отървеш от мен? Опасявам се, че съм неразделна част от живота ви, мистър Крейвън… независимо колко бивши любовници ще изпратиш подир мен…
Той не сподели развеселеността й.