— В съседната стая, ако обичате. Заповядайте, ще позвъня да сервират чай и нещо подкрепящо.
— Благодаря ви.
След като се оттегли в дневната, тя се запита какво възбуждаше толкова голям интерес към Матилда. Популярността на книгата не преставаше да я удивлява. След като описа историята на едно момиче, което избягва от провинцията и поема по грешните пътища на проституцията, Сара умишлено остави края под въпрос. На последната страница Матилда се надвесваше над ръба на един от лондонските мостове, решила да сложи край на съсипания си живот или да го посвети на хората, вършейки добро.
Откри, че чантичката виси забравена на ръката й, бръкна вътре и напипа очилата. Изтри ги в ръкава си, докато заблестяха, постави ги на лицето си и се съсредоточи върху тетрадката си.
„Да си яде ушите“, размишляваше тя, записвайки непознатия израз. Трябваше да помоли някого да й го обясни по-късно.
Бавно свали пелерината си и я провеси върху облегалката на стола. Чувстваше се като уловена във временно напусната лъвска бърлога. Приближи се до прозореца, отмахна тъмновиолетовите завеси, зад които се разкри уличния пейзаж. Целият Лондон бе вън от тези тънки стъкла, свят на делови хора, погълнати от собствените си съдби. Обърна се и разгледа позлатените огледала, украсяващи стените и великолепните мебели, тапицирани с бяло кадифе. Масите, с инкрустирани полускъпоценни камъни, бяха отрупани с букети от свежи цветя. Дневната бе красива, ала прекалено екстравагантна.
Сара предпочиташе малката къщурка, където живееше с възрастните си родители. Зад нея се ширеше градина с овошки, за които баща й добросъвестно се грижеше. Притежаваха малък двор с конюшня и стар сив кон на име Епи. Овехтелите дивани и кресла в малката им гостна бяха постоянно заети от посетители. Родителите й имаха много приятели. Почти всеки в Грийнууд Корнърз се отбиваше на гости по едно или друго време.
А това тук бе разкошен и самотен дворец. Сара застана пред великолепна стара живописна картина, изобразяваща древноримски богове, весело и разгулно празнуващи. Вниманието й внезапно бе привлечено от силен стон в съседната стая, последван от псувня. Навярно лекарят зашиваше раната на мистър Крейвън. Сара се опита да не обръща внимание на звуците, ала след малко любопитството я накара да провери какво става.
Приближи се до вратата и зърна Уърти и доктор Хиндли надвесени над главата на Крейвън. Тялото му, покрито с бял чаршаф, лежеше неподвижно. Но ръцете му конвулсивно се свиваха и разпускаха, сякаш се опитваха да пропъдят доктора.
— Дадохме ви лауданум в пределно допустимото количество, мистър Крейвън — отбеляза доктор Хиндли и направи още един бод върху раната.
— Проклето вещество… изобщо не ми действа. Още уиски!
— Бъдете търпелив, мистър Крейвън, ще приключим след няколко минути.
Изригна още един болезнен стон.
— Проклети да сте всички и всеки друг във вашата смрадлива, кръвопролитна, трупосъживяваща работа…
— Мистър Крейвън — припряно го прекъсна Уърти. — Доктор Хиндли прави всичко възможно… Опитва се да ви помогне. Моля ви, не встъпвайте в спор с него.
— Всичко е наред — спокойно отбеляза докторът. — Засега зная какво мога да очаквам от него — той продължи да съединява краищата на кожата с малки, внимателно направени бодове.
За момент настъпи тишина, след което Дерек глухо възропта.
— По дяволите. Не ме е грижа на какво ще приличам. Оставете ме на мира… — той махна с ръка от леглото.
Сара пристъпи в стаята. Ясно бе като бял ден, че Крейвън имаше непоносим характер, ала трябваше да бъде принуден да изтърпи болките. Би било срам, ако не позволеше на доктора да спаси каквото може от лицето му.
— Сър — бързо изрече тя. — Зная, че е неудобно да се намесвам, ала трябва да предоставите възможност на доктора да привърши. Може да не ви е грижа за външността ви сега, ала после ще съжалявате. Освен това… — тя замлъкна и сетне остро добави — голям, силен мъж като вас трябва да може да издържа на малко болка. Уверявам ви, тя е несравнима със страданията, които понася една жена по време на раждане.
Дерек бавно се размърда на матрака.
— Откъде знаеш? — озъби се той.
— Веднъж присъствах на раждане в Грийнууд Корнърз. То траеше часове, ала приятелката ми понасяше болката, без да издава и звук.
Уърти я стрелна с умоляващ поглед.
— Мис Филдинг, ще се чувствате много по-удобно в съседната стая…