Алекс не можа да открие Дерек до започването на бала. Той влезе в залата и се спря да огледа оркестъра, почти скрит зад огромна купчина рози. Редица френски кристални полилеи пръскаха искряща светлина над блестящия под и огромните мраморни колони. Лили ръководеше бала с обичайната си топло сърдечност и финес, карайки с изящна лекота всеки да се чувства добре дошъл.
Алекс зърна Дерек, който си вземаше питие от подноса на минаващия келнер и се присъедини към компанията му.
— Крейвън, за сцената в трапезарията…
— Мразя висшата класа — промърмори Дерек и отпи щедра глътка вино.
— Ти добре знаеш, че се различаваме от Лодерсън.
— Прав си. Някои са още по-зли.
Алекс проследи погледа на Дерек и зърна тлъстата фигура на Лодерсън сред групата от перове, заети с ласкателството на лорд Ашби. Надменен, раздразнителен човек от старата школа, лорд Ашби от време на време произнасяше някоя и друга реч. Вярваше, че всяка дума, която изговаря, е подобна на перла, изпадаща от устата му. Заради ранга и богатството му раболепничещите глупаци около него не се осмеляваха да противоречат на мнението му.
— Заговори ли те Джойс? — попита Алекс Дерек.
Той поклати глава.
— Не би се осмелила.
— Сигурен ли си в това?
— Последният път, когато се срещнахме, едва не я удуших.
Алекс го изгледа озадачен и мрачно се усмихна.
— Не мога да те виня.
Дерек бе втренчил поглед в лорд Ашби.
— Джой бе на петнадесет години, когато се омъжи за дъртия негодяй. Виж го само, заобиколен от тези дупедавци! Разбирам прекрасно защо Джой се е превърнала в такава тигрица. Момиче на нейните години, омъжена за него, би станала или треперещ заек, или чудовище.
— Говориш така, сякаш изпитваш съчувствие към нея.
— Не. Но я разбирам. Животът прави хората такива, каквито са — дълбока бръчка проряза тъмните вежди на Дерек. Той махна към ъгъла на стаята. — Ако някой от тези рафинирани барони или виконти бяха родени в бордеите, щяха да приличат на мен. Благородниците не ги е грижа за нищо.
Алекс проследи погледа на Дерек и зърна нарастваща котерия от мъже, които заобикаляха Сара Филдинг. Дребното й, ала сексапилно тяло бе облечено в синя кадифена рокля, няколко тона по-тъмна от очите й. Косата й бе свита на кок, а около страните й се спускаше водопад от кестеняви къдрици. Тя бе извънредно красива тази вечер, излъчваше свенлив чар, на който никой мъж не би устоял. Алекс се извърна и се вгледа в безизразното лице на Дерек.
— Ако това, което долавям, е истина — запита той бавно — защо им позволяваш да ухажват мис Филдинг?
Дерек пренебрегна въпроса, ала Алекс продължи настоятелно да го разпитва.
— Защо им позволяваш да се отнасят по-мило към нея, отколкото ти? За да се погрижиш по-добре за нея? Ще я оцени ли някои от онези контета по-добре, отколкото ти?
Зелените очи проблеснаха с хладен пламък.
— Ти ме познаваш по-добре от всеки друг.
— Зная идеално какво представляваш — възрази му Алекс. — Преди пет години бих се усъмнил, че заслужаваш жена като нея. Ала ти се промени, Крейвън. Много се промени. И ако тя намира нещо, достойно за твоята любов… За Бога, недей да подценяваш подаръка, който съдбата ми поднася.
— О, за теб всичко е толкова просто — изсмя се подигравателно Дерек. — Няма значение, че съм се родил копеле. Тя заслужава нещо по-добро от мъж с фалшиво име, фино облекло и просташки акцент. Няма значение, че не притежавам семейство и религия. Не вярвам в свещените каузи, в добродетелността… Не съм достатъчно чист за нея. Никога не съм бил. Ала какво значение има това за нея? — устните му се разтеглиха в иронична усмивка. — Връзката между нас би била дар на съдбата, Рейфорд. Неуместна шега.
Алекс мигновено изостави спора.
— Може би си прав. Извини ме, но трябва да потърся жена си, която навярно се отбранява от своята кохорта обожатели. За разлика от теб, аз притежавам ревнива жилка, широка като Темза.
— По-скоро като Атлантика — промърмори Дерек, наблюдавайки как приятелят му се оттегля.
Той насочи вниманието си към Сара и към младежите, които се въртяха около нея. „Ревнива жилка“ — ето какво можеше да опише състоянието му. Презираше мъжете, които желаеха да се възползват от благоволението й. Искаше му се да изръмжи и да оголи зъби срещу тях, да я отнеме от грабливите им ръце и похотливите им погледи. Ала какво щеше да прави с нея? Идеята да я направи своя любовница му изглеждаше толкова неправдоподобна, колкото и мисълта да се ожени за нея. И в двата случая щеше да съсипе живота й. Единственият му шанс бе да стои настрана, ала това му изглеждаше толкова лесно за разрешение, колкото да се лиши от глътка въздух. Физическото привличане бе силно, ала много по-неустоимо бе паническото чувство, което изпитваше, намирайки се близо до нея… чувство, опасно близко до щастието. Никой мъж на света нямаше право на това, колкото него.