— Чуй ме — тя залагаше на тези думи последната си карта. Гласът й трепереше. — Не можеш да промениш истината. Можеш да се държиш като глух и сляп, да ме напуснеш завинаги, ала истината ще остане и ти не ще убегнеш от нея. Обичам те — тя почувства как неволен трепет преминава през тялото му. — Обичам те — повтори тя. — И не се самозалъгвай, че ме напускаш за мое добро. Всичко, което ще сториш, е да отхвърлиш и за двама ни възможността да бъдем щастливи. Ще копнея за теб ден и нощ, ала поне съвестта ми ще е чиста. Не съм скрила нищо от теб поради гордост или твърдоглавие — Сара почувства невероятното напрежение на мускулите му, сякаш бе издялан от мрамор. — Поне веднъж имай силата да не избягаш от любовта — прошепна тя. — Остани с мен. Позволи ми да те обичам, Дерек.
Той стоеше в позата на застинала самоотбрана, с цялата топлина и обещание, които Сара му предлагаше… и не можеше да си позволи да ги приеме. Никога не се бе чувствал толкова безпомощен, такъв измамник. Може би за ден, за седмица, щеше да отговаря на представите й за безмерна обич… Но не по-дълго. Той бе запечатал честта, съвестта, тялото си — всичко, което можеше да избегне от онова, което животът му предоставяше. А сега, с огромното си богатство, не бе в състояние да купи, което бе пожертвал. Ако можеше да заплаче, би проронил няколко сълзи. Наместо това чувстваше как няма, безлична студенина се разпростира по тялото му, изпълвайки областта, където трябваше да е сърцето му.
Не му бе трудно да я напусне… Напротив, бе отчайващо лесно.
Сара издаде нечленоразделен звук, щом той я отблъсна от себе си. Остави я, както бе правил и с другите, без да обърне поглед назад.
Сара смътно си спомняше как се добра до балната зала, бе твърде замаяна, за да си представи какво ще се случи по-нататък. Дерек го нямаше там. Сред елегантната шумотевица на бала тя лесно можа да възвърне самообладанието си. Изтанцува няколко валса с различни партньори, като изрисува тънка усмивка на лицето си. Разговаряше с лек и непринуден глас, който звучеше странно за собствените й уши. Очевидно никой не долавяше болката й, никой не забелязваше, че нещо се е случило с нея.
Ала тогава в залата цъфна Лили Рейфорд. Докато си проправяше път към Сара, изражението на лицето й се промени — от усмивката до несигурното смръщване на вежди.
— Сара? — тихо попита тя. — Какво се случи?
Сара изглеждаше спокойна, паниката постепенно я напускаше. Всеки намек за съчувствие би я докарал до ръба на нервния срив. Трябваше незабавно да напусне бала, инак би избухнала в плач.
— О, прекарах чудесно — бързо избъбри тя. — Просто имам леко главоболие. Времето доста напредна, а не съм свикнала да стоя до толкова късно. Може би трябва да се оттегля в спалнята си.
Лили нежно я докосна, след което бързо отдръпна ръката си. Кадифените й очи бяха изпълнени със съчувствие.
— Би ли желала да си поговорим?
Сара поклати глава.
— Благодаря ти, но съм много изморена.
Докато двете жени разговаряха, Джойс Ашби ги наблюдаваше през залата. Бе се уединила в потайно ъгълче с лорд Уилям Гранвил, един от мнозината й почитатели, който от години безуспешно се домогваше до благоразположението й. Надеждата му да се добере до леглото й го принуждаваше да се връща при нея от време на време, ала тя винаги презрително го отхвърляше. Въпреки прословутата му мъжественост и хубостта на снажното му, силно тяло, той никога не бе получил онова, за което жадуваше.
Джойс се усмихна срещу тесните му сини очи.
— Уилям, виждаш ли жената до Лили Рейфорд?
Гранвил с безразличие обърна глава, ала очите му внезапно блеснаха при вида на двойката.
— А, очарователната мис Филдинг — измърмори той.
— Да, наистина — като съзерцаваше съблазнителните прелести на Сара, той навлажни устните си с надебелял език.
— Малко сладко бонбонче — извърна погледа към Джойс, вкусвайки от златистата й красота, подчертана от прозрачна светлолилава рокля. — Но предпочитам светските жени с богат опит, които могат да задоволят разнообразните вкусове на мъжа.
— Наистина — прекрасното лице на Джойс придоби мрачен вид. — Познаваме се от дълго време, нали, Уилям? Може би е настанало времето да направим приятелството си по-интимно.
— Може би — дълбоко въздъхна Уилям и пристъпи по-близо до нея.
Тя изящно размаха ветрилото пред гърдите си, като се стараеше да го държи на по-голямо разстояние.
— Ала първо искам от теб една услуга.
— Услуга? — изведнъж застана той нащрек.