Новото тук бе, както бързо осъзна Рик, че андроидите от типа Нексъс-6 превъзхождаха в умствено отношение огромно количество от жителите на планетата. Или с други думи, за кратък период от време хуманоидните роботи бяха изминали дългия път на човешката еволюция, оставяйки създателите си зад себе си. За добро, или лошо. Слугата бе станал по-изкусен и умен от своя господар. За щастие поне разполагаха с емпатичния тест на Войт-Кампф, като критерий за преценка. Колкото и да е надарен в интелектуално отношение, един андроид не беше в състояние да осъзнае смисъла на духовното съприкосновение, което изпитваха последователите на мерсеризма, макар това да беше достъпно за всеки, дори за умствено увредените, като пилешките глави.
Както и повечето хора, Рик неведнъж си бе задавал въпроса защо един андроид се оказваше съвършено безпомощен, когато трябваше да се подложи на емпатичен тест. Очевидно емпатията беше присъща само на човешкото общество, докато проблясъци на интелигентност можеха да бъдат отрити почти при всички живи същества, включително и паякообразните. Изглежда, че емпатичните способности изискваха наличие на групов инстинкт, самотният организъм, като например паяка, не се нуждаеше от тях. Обратно, подобен инстинкт дори би намалил шансовете за преживяемост, защото тогава паякът би осъзнал, че съществува за сметка на своята жертва. И тогава всички хищници, включително бозайниците от висш клас, като тигрите например, щяха да измрат от глад.
Емпатията, реши веднъж Рик, би трябвало да се среща сред тревоядните, или в краен случай сред всеядните, които са в състояние да се откажат от местната диета. Защото този дар спомагаше да се размият границите между ловец и жертва, между победителя и победения. Подобно на сливането с Мерсер, където всички се възкачваха заедно и после заедно пропадаха в гробищния свят. Колкото и странно да беше, емпатията представляваше своеобразен биологически предпазител, но с две остриета. Ако едно същество изпитваше радост, създаваха се условия до тази радост да се докоснат и други същества. Но ако това същество беше сполетяно от страдание, сянката на това страдание падаше и на останалите. За стадните животни, към които се числеше и човекът, това означаваше допълнителен шанс за оцеляване, но за совата, или кобрата това би било гибелно.
По всичко изглежда, че хуманоидният робот можеше да се причисли към разряда на самотните хищници.
И Рик предпочиташе да мисли за тях именно по този начин, това правеше работата му по-поносима. При отстраняването — с други думи убиването — на един андроид той не нарушаваше принципите на живота, наложени от Мерсер. Убивайте само убийците — беше един от първите постулати на Мерсер, малко след като се появиха емпатичните устройства. Концепцията за убийците продължи да се развива успоредно с еволюирането на мерсеризма в истинско религиозно учение. Тя се олицетворяваше от идеята за абсолютното зло, което се беше вкопчило в расото на крачещия по склона старец, но не беше ясно кой или каква е природата на това зло. Мерсеристите възприемаха злото, но без да го разбират. Иначе казано, всеки мерсерист беше свободен да усеща присъствието на убийците там, където сметне за необходимо. За Рик Декард един избягал хуманоиден робот, който бе убил своя господар, който превъзхождаше по интелигентност по-голямата част от човечеството, който не изпитваше никакво състрадание към животните, нито пък умееше да бъде съпричастен към радостта или мъката на другите човешки същества — това създание олицетворяваше убийците.
При мисълта за животните той си спомни щрауса, който бе видял тази сутрин. Рик блъсна настрани документацията за Нексъс-6, смръкна малко от освежителната пудра „Сидън“ и се замисли. После погледна часовника, видя че има още малко време и се обърна по видеофона към мис Марстън.
— Свържете ме със зоомагазина „Щастливото куче“ на Сатър стрийт.
— Да, сър — мис Марстън погледна в регистъра.
„Не е възможно да искат толкова много за този щраус — мислеше си Рик. — Сигурно са готови да свалят от цената.“